Джон Гришам - Брокерът

— Добре тогава. В такъв случай остават само китайците.

— Някакви предложения?

Клейбърн все още не се беше намесил в разговора. Той се наведе напред, подпря се на лакти и каза:

— По мое мнение никога няма да забравят за тази история. Технически погледнато, вашите клиенти са отвлекли тяхната система, която струва не знам си колко милиарда долара, и са я обезсмислили напълно със софтуера, който са написали на домашните си компютри. Сега китайците притежават девет от най-добрите спътници в света, които се въртят в орбита, но са абсолютно безполезни. Няма да простят, нито ще забравят и човек всъщност не може да ги вини. За съжаление нямаме почти никаква база за преговори с Пекин по деликатните въпроси на разузнаването.

Майор Роланд кимна.

— Страхувам се, че се налага да се съглася със сенатора. Можем да им кажем, че програмата е у нас, но те никога няма да забравят за това.

— Не ги обвинявам. Просто се опитвам да остана жив, нищо повече.

— Ще направим каквото можем с китайците, но не очаквайте много.

— Добре, господа, ето каква сделка ви предлагам. Вие ще ми дадете честната си дума, че ще отзовете ЦРУ, така че да не ми се бърка в живота, и възможно най-бързо ще успокоите израелците и арабите. Направете каквото можете с китайците, макар че то очевидно няма да е много. Освен това ще ми дадете два паспорта — един австралийски и един канадски. Веднага щом са готови, ако е възможно още този следобед, вие ще ми ги донесете, а аз ще ви предам оставащите два диска.

— Дадено — каза Роланд. — Но, разбира се, първо трябва да проверим софтуера.

Джоуел бръкна в джоба на сакото си и извади първите два диска. Роланд повика компютърните специалисти в залата и всички присъстващи се скупчиха около големия монитор.

Един от агентите на Мосад, с кодово име Албърт, забеляза Нийл Бакман да влиза във фоайето на хотел „Мариот“ на Двайсет и втора улица, макар че не беше съвсем сигурен дали е той. Затова се обади на началника си и след трийсет минути още двама агенти дойдоха в хотела. Час по-късно Албърт отново забеляза Нийл Бакман — този път той излезе от асансьора, като носеше едно куфарче, което не беше у него на влизане, отиде на рецепцията и, изглежда, попълни бланка за регистрация. После извади портфейла си и подаде на служителката кредитната си карта.

Накрая се върна в асансьора, който Албърт изпусна за броени секунди.

Информацията, че Джоуел Бакман вероятно е отседнал в хотел „Мариот“ на Двайсет и втора улица, беше от първостепенна важност, но освен това поставяше огромни проблеми. На първо място, убийството на американски гражданин на американска територия беше толкова деликатна операция, че министър-председателят на Израел трябваше да даде изричното си разрешение. На второ място, самото извършване на убийството щеше да представлява логистичен кошмар. В хотела имаше шестстотин стаи, стотици гости, стотици служители, стотици посетители, които не бяха отседнали в него, и поне пет конференции, които се провеждаха едновременно в сградата. Това означаваше хиляди потенциални свидетели.

Въпреки това бързо беше съставен оперативен план.

Обядваха със сенатора на една маса в дъното на някакъв виетнамски ресторант недалеч от Дюпон Съркъл — на безопасно разстояние от любимите места на лобистите и старите вашингтонски кучета, които можеха да ги видят заедно и да пуснат някой от горещите слухове, заради които живееше (и от които се парализираше) този град. В продължение на цял час, докато се бореха с порциите си толкова люто фиде, че едва можеше да се яде, Джоуел и Нийл слушаха стария рибар от Окракоук, който ги занимаваше с безкрайни истории за славните си години във Вашингтон. Неведнъж казваше, че политиката не му липсва, но въпреки това спомените му за онези дни бяха изпълнени с интриги, забавни анекдоти и добри приятелства.

Сутринта на същия този ден Клейбърн все още смяташе, че Джоуел Бакман не заслужава дори да бъде застрелян с държавен куршум в главата, но когато се разделиха на тротоара пред кафенето, вече настояваше новият му приятел да му отиде на гости, за да види лодката му, и на всяка цена да вземе и Нийл. Джоуел не беше ходил за риба от дете и знаеше, че никога няма да стигне чак до океанския бряг на Северна Каролина, но от благодарност към сенатора обеща да направи всичко възможно.

Горе-долу по същото време Джоуел се размина на косъм с куршум в главата, макар че така и не разбра. Докато двамата с Нийл се разхождаха по Кънетикът Авеню след обяда, Мосад не ги изпускаше от поглед. Един снайперист чакаше в готовност за стрелба от каросерията на товарен камион, взет под наем и паркиран на улицата. От Тел Авив обаче все още не бяха изпратили окончателно одобрение на мисията. Освен това на тротоара имаше прекалено много минувачи.