Джош Базел - Анатомията на Питър

Но знам, че всъщност в боя с ножове има само две школи: реалистичната школа, според която всеки път, когато се биете с някой, който знае какво прави, няма начин да не ви порежат, така че трябва да се подготвите за болката (това са онези момчета, които увиват лявата си ръка с коженото си яке, преди да влязат в боя); и идеалистичната школа, според която трябва да посветите цялата си енергия на задачата да не ви порежат изобщо. Като например никога не оставяте невъоръжена част от тялото ви да излезе пред острието ви.

И двете школи следват някои общи правила. Не трябва да забравяте да ритате и удряте, ако ви се удаде възможност за това, защото ножовете са толкова страшни, че повечето хора забравят за останалата част от противника. Освен това, ако ножът ви има ръб на острието, никога не трябва да се опитвате да пронижете противника си. Пронизването е глупава тактика, защото разкрива прекалено голяма част от тялото, а не може да причини толкова сериозна вреда. От друга страна, порязването е нещо, което трябва да се прави при всяка възможност, независимо от целта — от кокалчетата на ръката, с която противникът държи собствения си нож, до (в идеалния случай) вътрешната страна на ръцете и краката, където са разположени големите кръвоносни съдове. Целта е противникът да умре от загуба на кръв — все едно са го нападнали акули.

По принцип — и защото в конкретния случай не разполагам с кожено яке, а с тясна нощница — аз се причислявам към идеалистичната школа. Разбира се, освен това предпочитам и аз да имам нож, какъвто в момента нямам. Така че първо се заемам с този проблем.

Претърсвам вътрешността на фризера. Фасунгата на тавана е празна, защото някой е отвинтил крушката. По стените има само рафтове с кръвни продукти.

Може да се опитам да направя кървав снежен човек и на Порното да му призлее до смърт.

От самите рафтове няма никаква полза. Представляват заварени метални плоскости и Г-образни винкели, които на свой ред са занитени за пода и тавана с квадратни пластини. Нитовете са прекалено здрави, за да им направя нещо, особено след като съм спрял да си усещам пръстите — дори онези, на които не съм плюл — а порязаната ми ръка е започнала да се схваща от китката. Когато удрям с юмрук по рафтовете, което не е много лесно, защото няма достатъчно място да замахна, вдигам прекалено много шум и дори не успявам да ги огъна. Бравата на вратата не се чупи, макар че се подпирам с двата крака на вратата и дърпам с всичка сила.

Представям си как трябва да се бия само с ръце и крака, които са замръзнали като пържоли. Мисля си за стратегията си: дали да застана близо до вратата или точно обратното.

Но мисълта за движение също не е особено перспективна. Отново проверявам цялото помещение. Няма как да съм сигурен какво има на всеки рафт, след като не виждам нищо и не си усещам пръстите, затова опипвам с предмишницата си. Там има по-малко нерви, но по-доброто кръвообращение компенсира това.

В крайна сметка откривам, че пластината в основата на една от етажерките има остър ръб. На пипане е петнайсет на петнайсет сантиметра, дебела около половин сантиметър. Ако успея да я откъртя заедно с винкела, за който е заварена, ще се получи доста страховито оръжие. Пак опитвам онзи номер с двата крака, подпрени на стената. Нищо не става. Това ме навежда на мисълта, че през последния половин час силите ми са отслабнали още повече.

Подпирам се на етажерката, за да си поема дъх. Няма значение, че леденият метал изсмуква топлината от тялото ми. Трябва да измисля какво да правя.

И дали изобщо да се опитвам да правя нещо.

Има ли смисъл? Дори ако изляза жив от тук, Дейвид Локано просто ще ме намери отново и ще ме убие. Например, докато работя на някоя бензиностанция в щата Невада. По-точно казано, докато кибича на някоя бензиностанция в щата Невада, защото вече всички хора плащат за бензина си с кредитна карта на самата колонка.

Докато, ако умра тук, все пак има някакъв шанс да видя моята Магдалина, ако е била права за отвъдното. И ако, разбира се, някой сгафи и ме пусне при нея.

Започвам едновременно да откачам и да се депресирам. Всичко ми се струва прекалено абстрактно и сякаш няма никакво значение. Губя разсъдъка си.

Трябва да спра да го губя.

Трябва да измисля план.

Удрям главата си в един рафт. Болката ме свестява. Така поне мога да измисля нещо .

Нещо толкова откачено и глупаво и с толкова нищожен шанс за успех, че дори не бих го пробвал, ако един елемент от него не беше съвсем сигурен.