Джош Базел - Анатомията на Питър

Така се озовавам в стаята за обяд на сестрите. При древните учебници на високата етажерка, които не са били използвани от началото на победоносния възход на интернет. При една голяма книга за централната нервна система на немски език.

И зад нея е пистолетът.

Още едно на нула за Мармосет.

Когато излизам от стаята на сестрите, виждам по един от убийците в двата края на коридора. Претърсват стаите. И се приближават към мен.

Ако искам стандартна престрелка, мога да отида в успоредния коридор от другата страна на сестринската стая и да стрелям от там. По този начин, освен че ще убия неизвестен брой цивилни, ще привлека вниманието на всички въоръжени хора в цялата болница. За момент се замислям за този вариант, но после го отхвърлям. Все пак познавам момчетата от охраната на болницата.

Вместо това се скривам в една стая зад мен, в която няма пациенти. Знам това, защото точно преди операцията на Скиланте изписах единия, а другият пациент в стаята беше онази жена, която намерих умряла тази сутрин. В нашата болница нищо не се случва толкова бързо, че някой дори да се е престорил, че сменя чаршафите след тях.

Претърсвам шкафчетата. Най-голямата болнична нощница, която успявам да намеря, е среден размер. Събличам се в банята, напъхвам се в студената дреха, която ми е малка, и скачам в леглото, в което е умряла жената.

Няколко минути по-късно в стаята влизат двама от убийците.

Аз съм отпуснат на леглото. Те ме поглеждат. Аз също ги поглеждам. Глупавият пистолет, който съм насочил към тях под чаршафа, сякаш всеки момент ще се разпадне в ръката ми. По-голямата част от теглото му е в куршумите.

Опитвам се да не ги поглеждам в очите. Но дори така ми е ясно как им изглеждам в сравнение с останалите пациенти, след като са претърсили толкова много стаи. Изглеждам прекалено едър и силен, дори с глупавата превръзка на врата си. Абсолютен позьор.

Двамата едновременно бръкват под саката си. Насочвам пистолета на тъпанаря към по-близкия и натискам спусъка.

Ударникът изщраква, но не се случва нищо. Пак натискам спусъка. Чувам още едно изщракване. В рамките на две секунди го натискам още шест пъти и спусъкът започва да се огъва. Проблемът не е в куршумите, а в самия ударник или и аз не знам в какво.

По дяволите тъпия евтин пистолет! Замерям ги с него и посягам към хирургическия нож, който съм залепил на бедрото си.

След това те явно ме зашеметяват с електрошоков пистолет.

Свестявам се.

Лежа по лице в някакъв коридор, върху балатум на квадратчета. Двамата, които ми държат ръцете, очевидно са печени: поне един от тях е стъпил на гърба ми, така че не мога да се претърколя напред. Ножа ми го няма. Виждам предимно обувки. Чувам предимно смях.

— Направи го, по дяволите — казва някой. — Прилошава ми, като го гледам.

— Не бързай, това е прецизна операция — отговаря друг и пак се разнася смях.

Трескаво се озъртам. Отляво има алуминиева врата. Хладилна камера. Все още съм в болницата.

През рамо успявам да видя един човек, който е приклекнал зад мен и държи огромна пластмасова спринцовка, пълна с кафява течност.

— Чухме, че по-рано през деня са те заразили с нещо гадно, но не си умрял — казва ми той. — Затова решихме да те заразим с нещо още по-гадно.

— Не, не ми казвай… — успявам да изфъфля аз.

Но той го казва:

— Ще ти напълня задника с лайна!

Ще умра от смях. Междувременно все още съм облечен с шибаната болнична нощница, която е вдигната отзад. Спринцовката се забива в лявата половина на задника ми и мафиотът ми инжектира цялата кафява пареща доза. Поне преди това не забравя да освободи въздушното мехурче.

— Докато Пюрето пристигне, ще си готов — казва ми той.

След това явно ме зашеметяват повторно.

Двамата с Магдалина си тръгнахме от аквариума със зеленото субару на момчето, което хранеше акулите. Трябваше да подпра гърди на волана, за да карам. Не можех да си протегна ръцете.

Магдалина беше с един от жълтите дъждобрани, които намерихме в металния шкаф. Беше подвила крака под тялото си на седалката до шофьора и лицето й беше почервеняло от плач. Виеше много силно и отначало не разбрах, че всъщност казва нещо, още по-малко какво.

А тя повтаряше ли, повтаряше едно и също:

— Спри.

— Не можем да спрем — отговорих аз.

Венците ми пареха и бяха подути на мястото на двата изкъртени зъба.

— Трябва да кажем на родителите ми.

Замислих се. Родителите й трябваше да бягат. Когато Порното разбереше, че сме живи, щеше да ги ликвидира. Трябваше да ги предупредим.