Джош Базел - Анатомията на Питър

От друга страна, не биваше да ги паникьосваме. Ако направеха някоя глупост — например да се обърнат към ченгетата, преди да сме включени в Програмата за защита на свидетелите — щяха да загинат.

— Не можеш да им съобщиш за Рово — казах аз.

— Как така? — попита ме Магдалина.

И двамата говорехме прегракнало. Все едно че на шега си преправяхме гласовете.

— Трябва да им кажеш да бягат. Да се махнат от Ню Йорк. И изобщо от Източния бряг. Нека да идат в Европа. Ако разберат, че Рово е мъртъв, ще откачат или ще останат тук… или и двете.

— Спри да сляза — каза ми Магдалина.

— Не може, мило — отговорих аз.

— Не ми викай мило — сряза ме тя. — Никога повече не ми викай мило. Ето телефон. Спри!

Отбих и спрях. Ако тя ме мразеше, за което имаше основание, със сигурност нямах друго опасение, което да ме разтревожи повече.

Мисля си, че все пак излъга родителите си за Рово. Защото плачеше беззвучно, докато говореше с тях — просто гърдите й се повдигаха учестено.

Каквото и да им каза, беше на румънски.

За което съм й вечно благодарен.

Когато прекосихме щатската граница с Илинойс, вече беше тъмно. Доста встрани от магистралата имаше ресторант от някаква верига, а след него — няколко мотела на голямо разстояние един от друг. Магдалина дойде с мен, за да поръчаме храна, като трепереше през цялото време. Не беше много умно да се движим заедно, но не исках да я изпускам от поглед. Не усещах почва под краката си, все едно изобщо не съществувах.

Знаех, че това, което Порното ми беше казал за дядо и баба, е вярно. То обясняваше всичко: годините, през които бяха избягвали да общуват с други евреи, мълчанието им за собствените им семейства отпреди войната, сбърканите татуировки на ръцете им. Не знаех какво да мисля за това, нито за усилията им да живеят с фалшива самоличност, но със сигурност знаех, че с човечеството вече ме свързва единствено Магдалина.

Не си спомням много за ресторанта, в който се отбихме. Сигурен съм, че беше в оранжево и кафяво, както всички ресторанти на магистралата. Ядохме в колата. След това Магдалина заспа на задната седалка, а аз се измъкнах да се обадя на Сам Фрийд и да му кажа, че вече сме готови да се включим в програмата.

— Това може да отнеме малко време — отговори ми той. — Не знам на кого мога да се доверя. Не искам да казвам на никого, ако не е абсолютно необходимо.

Той помисли малко и продължи:

— Ще взема няколко души и ще дойда лично. Не би трябвало да отнеме повече от шест часа.

Събудих се на задната седалка на субаруто. Магдалина беше свита на кълбо, обърната с гръб към мен.

Все още беше тъмно, но видях сянката на нечия глава, очертана на запотеното задно стъкло на колата — уличната лампа на паркинга на ресторанта я осветяваше отзад.

На главата нямаше полицейска фуражка. Не чувах шум от радиостанция и не виждах светлина от фенерче. Собственикът на главата полагаше максимални усилия да се движи възможно най-безшумно, докато заобикаляше колата.

Когато сянката стигна до дясната задна част на купето, ритнах вратата в стомаха му и изскочих навън.

Човекът успя да се задържи на крака в продължение на пет-шест крачки, олюлявайки се настрани, после падна и аз скочих върху него. Найлоновото му яке изсвистя по асфалта, когато го издърпах зад един контейнер за смет, така че да не се вижда.

Дори когато го огледах отблизо, не го познах. Беше на двайсет и няколко. Слаб бял мъж с очила. Блъснах главата му в контейнера.

— Ченге ли си? — попитах го аз.

Беше прекалено смотан, за да е от мафията.

— Не, човече! Обърках колата!

— Глупости — казах аз и пак го блъснах в контейнера.

Той се разплака.

— Мислех си, че правите секс — каза той.

— Какво?

— Исках да гледам!

Продължаваше да хлипа. Претърсих джобовете му, но в тях нямаше нищо друго, освен портфейл от микрофибър. Според шофьорската му книжка беше от щата Индиана.

И ципът на панталона му беше отворен.

— Господи — казах аз.

Обърнах се към колата, за да кажа на Магдалина, че всичко е наред. Тя се беше изправила на задната седалка на субаруто.

После изведнъж я осветиха фарове и аз чух свирене на гуми.

Прозорците на джипа сигурно вече са били отворени. Залпът от автоматичен огън, който избълваха към субаруто, дойде прекалено бързо, за да са отворили прозорците в последния момент.

След това джипът подскочи и изчезна, сякаш го бях блъснал с ръка. Чух как остърга бронята на няколко коли зад мен, докато изхвърчаваше от паркинга.