Джош Базел - Анатомията на Питър

Когато се приближавам до умивалника, за да се измия от кръвта, там има един санитар, който се почесва под мишницата с малката като игла камера на лапароскопа — преди лекарите със скафандри, които трябва да предпазят пациента от инфекция, да пъхнат същия този лапароскоп в корема на същия този пациент.

Санитарят ми хвърля един поглед и побягва.

Минавам от операционна в операционна, докато намеря момичето с остеосаркомата. Така е най-бързо. Когато я намирам, тя вече е в безсъзнание и анестезиологът държи маската на лицето й.

Тя лежи гола на операционната маса. Санитарите се карат кой да й избръсне срамните косми, макар че това всъщност не е необходимо.

Когато ме вижда, операционната сестра опулва очи.

— Не носиш маска! Нито шапка! — изкрещява той.

— Няма значение — отговарям аз. — Къде е хирургът?

— Изчезвай от залата!

— Кажи ми кой ще прави операцията.

— Не ме карай да викам охраната!

Аз протягам ръка и го потупвам по престилката, като при това я замърсявам, и той изпищява. Ако операцията изобщо се проведе, току-що я отложих с половин час.

— Кажи ми къде е шибаният хирург — казвам му аз.

— Тук съм — чувам глас зад гърба си.

Обръщам се. Лицето му над маската има патрициански черти.

— Какво правиш в моята операционна, по дяволите?

— Жената няма остеосаркома — казвам му аз.

— Така ли? — отговаря спокойно той. — А какво има?

— Ендометриоза. Кърви само когато е в цикъл.

— Туморът е на фемура — казва лекарят. — Чак долу, на дисталния й фемур.

Очите му спират на превръзката на гърлото ми. Сигурно кръвта е избила.

— Лекар ли си? — пита ме той.

— Да. Това е мигрирала маточна тъкан. Има такива случаи.

— Например?

— Не мога да дам пример. Един професор ми каза за това.

Каза ми го всъщност професор Мармосет, докато летяхме с един самолет. Разказваше ми за простотиите, които се учат в медицинската академия и които никога не се срещат в истинския живот.

— Това е най-голямата глупост, която съм чувал — отбелязва лекарят.

— Мога да проверя за документирани случаи в интернет — продължавам аз. — Пациентката има маточна тъкан в предната глава на квадрицепса, прикрепена към периостеума. Можете да я отстраните. Ако вместо това й отрежете крака, в патологията ще проверят и ще разберат, че аз съм бил прав. И ще ви разкатаят. Ще ви разкатаят всичките в тази стая. Аз лично ще се погрижа за това.

Посрещам погледите на всички — лекари, санитари и сестри.

— Хм — казва хирургът.

Вече се чудя дали ще се наложи да изцапам и неговата престилка.

— Добре, успокой се — казва накрая той и сам си сваля престилката. — Ще отида да проверя за други документирани случаи.

— Благодаря — казвам аз.

— С кого имах удоволствието да разговарям? — пита ме той. — Искам да знам в случай, че грешиш, за да мога да накарам да те уволнят.

Успех, тъпако.

— Брона Мечока — подхвърлям през рамо, докато излизам от операционната.

На площадката на ескалатора обаче ме чака засада: по един убиец във всеки край и двама, които се возят към горния етаж.

Мамка му , мисля си аз. Колко общо са тези бе?

За момент си представям как се превръщам в Рамбо, изтръгвам от стената един дозатор с гел за ръце на спиртна основа и го използвам като напалм, но после решавам, че опожаряването на болница, пълна с пациенти, е недопустимо. Ето защо се връщам на аварийното стълбище, отекващо от предпазливите стъпки на хора, които ме търсят, и изтичвам три етажа нагоре, като се опитвам да не вдигам никакъв шум.

Връщам се на етажа, на който работех. В бърлогата си.

Което има някои предимства. Например точно там скрих пистолета на онзи тъпанар, който се опита да ме обере.

Сега само трябва да го намеря.

Изобщо не мога да си спомня къде оставих пистолета. Когато се опитвам да си припомня този момент, веднага потъвам в мъгла от изтощение и странични ефекти от стимулантите.

Затова решавам да използвам един от номерата на професор Мармосет.

Според професор Мармосет никога не трябва да се опитвате да си спомните къде сте оставили нещо. Вместо това си представяте, че трябва да го оставите някъде сега, а после отивате там. Защо да избирате друго място от онова, на което сте го оставили предишния път? Човекът е стабилно същество. Все пак всеки ден се събуждаме като едни и същи хора. Просто не си вярваме.

Така че аз решавам да опитам. Напрягам мозък. Представям си как е 5:30 ч. сутринта, аз трябва да скрия един пистолет и не мисля за нищо друго.