Джош Базел - Анатомията на Питър

Веднага след това ми се прииска да можеше да се върне обратно, за да го хвърля пак.

После слязох на улицата, където вече се събираше тълпа, и се обадих на Сам Фрийд за втори път през този ден, за да му кажа откъде да ме вземе.

Когато излизам на улицата, вече съм свободен човек. Отказал съм се от всичко. Повече никога няма да лекувам пациенти. Каквото и да са ми дали лекарската престилка и съкращението пред името ми, вече ще живея без тях. Разделям се със свещеническия сан, без да съм блудствал с нито едно момче от църковния хор.

Би трябвало да се чувствам ужасно, знам. Учих цели осем години, за да стана лекар. Всъщност нямам нищо друго. Нямам друга професия. Дори нямам къде да живея, защото никъде няма да се чувствам в безопасност.

Но странно защо пронизващият вятър, който вдига ледени зрънца от тротоара, ми се струва като вятъра в пролетна нощ, пълна със светулки и пияни млади жени.

И всъщност се чувствам доста добре.

Все пак съм в Ню Йорк. Мога да отида в някой хотел, да си взема стая и да се обадя на Програмата за защита на свидетелите. След това мога да отида в някой музей или да гледам някой филм. Мога да отида да се повозя на ферибота до Стейтън Айланд. Сигурно е по-добре да не го правя, защото всички хора от мъжки пол на Стейтън Айланд са или мафиоти, или ченгета, но все пак мога. Мога да отида и да си купя някоя книга, а после да си я чета в някое кафене.

Мамка му, колко ми беше противно да съм лекар!

Мразя тая професия още от медицинската академия. Безкрайното страдание и смъртта на пациентите, на които трябва да спасявам живота, но не мога — или защото никой не би могъл, или защото аз не съм достатъчно добър в професията. Мръсотията и корупцията. Убийственото работно време.

А най-вече мразех тази болница, тази Звезда на смъртта в Ню Йорк, тази флуоресцентна Мория, Католическата болница в Манхатън.

Бях лекар толкова дълго, колкото можах да го понеса. Знам, че дължа нещо на обществото, и докато бях лекар, всеки ден си го връщах.

Но не мога да плащам повече. Ако се оставя да ме убият, след като съм дал осем години от живота си, това няма да помогне на никого. Даже ще ми попречи да се захвана с нещо друго, в което ще бъда по-полезен на хората. Защото нямам какво повече да направя в тази професия.

И това със сигурност не е краят на света. Може да започна работа в социална кухня, след като се установя някъде. На бас, че готвачите от социалните кухни не ги съдят толкова често, колкото лекарите.

Сещам се за фразата „пациентът е в цикъл“, която научих от доктор Френдли, и започвам да се смея.

После обаче се сещам за нещо друго и спирам, все едно някой е заковал с пирони краката ми за тротоара. Спирам толкова рязко, че едва не падам.

Започвам да мисля, за да открия къде може да бъркам.

И продължавам да мисля.

Но вече няма нужда.

Защото сега съм сигурен, че знам как мога да спася крака на момичето с остеосаркомата.

Застанал насред вятъра и калта, изваждам мобилния си телефон и се опитвам да се свържа с хирургията. Никой не вдига.

Ортопедията. Заето.

Акфал. От телефона се разнася симфонията на Дворжак „Из Новия свят“, което означава, че Акфал е с пациент на ядрено-магнитен резонанс.

Междувременно в края на улицата спират две лимузини и от тях слизат шестима мъже, без да си говорят помежду си.

И шестимата са с дълги палта, под които крият оръжията си. Има един по-тъмен и един мексиканец, но останалите четирима приличат на американци от планинските щати. С джинси и маратонки. И сбръчкани лица от твърде много време под слънцето в някакви ферми из Уайоминг и Айдахо, за които си мислят, че никой друг не знае.

Аз съм ходил в някои от тези ферми. По работа, ако разбирате какво искам да кажа.

На ъгъла на улицата бандата се разделя на две групи, за да блокира всички изходи. Поглеждам през рамо. Още две коли.

Разполагам с около половин секунда, за да реша дали да прекося улицата и да изчезна, или да се върна в болницата.

Аз съм идиот. Избирам болницата.

Хуквам обратно по ескалаторите към етажа, където са операционните зали. Ако онези отвън са първите, така ще си спечеля малко време, защото ще започнат да претърсват болницата отдолу нагоре.

Ако.

Втурвам се през реанимацията, където момчетата от интензивното продължават да ровят в стаята на Скиланте и да търсят разпечатката от ЕКГ-то му. В крайна сметка ще се сетят, че може да се разпечата нова. Примерно след един месец.