Джош Базел - Анатомията на Питър

Акулите от аквариума в Кони Айланд бързаха, защото знаеха, че са прекалено много. В резервоара сякаш нарочно беше създаден някакъв отвратителен органичен ад, защото в него бяха наблъскани безброй акули, които в дивата природа щяха да навъртат стотици километри на ден и да стоят на разстояние една от друга. Тук обаче, ако следваха обичайната си тактика да отхапят нещо и да се отдръпнат, за да изчакат, просто нямаше да им остане нищо за по-нататък. Така че тези, които нападнаха Рово, го издърпаха от стената към средата на аквариума, като повлякоха Магдалина и мен с него.

Все едно бяхме в тоалетната чиния и някой беше пуснал водата. Когато потънахме, стиснах Магдалина между краката си, захапах скоча, с който бяха залепени ръцете й, и го откъснах със зъби. Два от долните ми зъби — левият кучешки и следващият — паднаха, но поне я освободих.

Но когато излязохме обратно на повърхността, тя се отблъсна от мен и заплува обратно към Рово, който се въртеше и се извиваше във всички посоки, крещеше и пръскаше кръв на светлината от тавана. Сграбчих скоча на краката на Магдалина и я издърпах обратно на тъмно — в мига, в който Порното отново откри огън.

Мисля, че точно куршумите убиха Рово. Адски се надявам да е така.

Избутах Магдалина в един от ъглите на аквариума и затиснах устата й с ръка. Мисля, че през рамото ми виждаше какво става. Но не биваше. Водата около нас беше оживяла от резките движения на акулите, които разкъсваха тялото на брат й.

Не знам колко дълго останахме така. Аз я притисках към стената, като не спирах да ритам, за да останем на повърхността, и изпадах в паника всеки път, когато чувствах или си представях, че нещо ме удря по крака. Иначе казано, постоянно.

Струваше ми се, че са минали няколко часа. След известно време сблъсъците между акулите за храната станаха по-малко ожесточени и по-редки, докато водата се успокои. Бог знае какво беше останало от Рово. Ситуацията утихна, поне в сравнение с преди.

После над нас се чу глас, който каза:

— Мистър Локано? Господи боже!

Чу се и друг глас, който каза:

— Егати касапницата!

— Аха — отговори Порното. — Ще разчистите ли?

Някой започна да влачи труповете. Отне им дълго време. Подметките на мафиотите дрънчаха по металната повърхност на балкона, сякаш удряха по ксилофон.

Най-сетне приключиха. Порното размаха лъча на фенерчето си, но аз задържах и двама ни под водата.

— Пиетро? — подвикна той.

Не отговорих.

— Беше ми приятно, човече — каза той.

После си тръгна, като прибра рампата след себе си.

Сега ми се струва, че половината време от живота си, което съм прекарал с Магдалина, е било през онази нощ.

Безкрайно бавно, двамата се движехме покрай стените на аквариума. Аз я държах възможно най-високо до стъклото, а тя се протягаше в тъмното и опипваше за някаква стърчаща тръба, кран или нещо друго, за което можем да се хванем, за да се изтеглим нагоре. Аз също опипвах с крака за големия камък, който бях ритнал по-рано. И двамата не попадахме на нищо. Металният балкон, който беше на метър и половина над водата, със същия успех можеше да бъде и на един километър височина.

В ъглите на аквариума човек можеше някак си да се избута от двете стъклени стени, макар че ъгълът между тях беше толкова широк, и да се задържи. Ако натискът беше прекалено силен, ни оттласкваше назад. Ако беше прекалено слаб, потъвахме. Ръцете и вратът ми бяха парализирани от болка.

Разбира се, имаше и други, по-тривиални проблеми. Солта във водата, заради която ни беше по-лесно да държим главите си над повърхността, щипеше очите и устите ни. Самата вода беше с температура около двайсет и шест градуса и отначало ни се струваше топла, но всъщност беше достатъчно студена да ни убие, ако останем прекалено дълго в нея.

Но когато ставаше въпрос да се спаси животът на Магдалина, аз сякаш бях неунищожим и не се поддавах на умората. Измислих нова техника. Тя качи краката си на раменете ми с лице към мен, така че възможно най-голяма част от тялото й да остане над водата. Мисля, че останахме така в продължение на цели часове. След известно време свалихме и дрехите й, защото без тях й беше по-топло. И след още известно време тя ме остави да я лижа, макар че не спря да плаче дори когато свършваше.

Съдете ме, ако щеше. Пробвайте да съдите нея, и ще ви счупя главата. Ще разберете какво значи първична сила само ако се давите в нея. Острият и богат вкус на Магдалина и нервите в гръбначния ми мозък, които избухваха в отговор на този и никой друг стимул, караха океана да изчезне. Животът се връщаше в мен. 52 52 Хората си мислят, че океанът е символ на живота и свободата. Но бреговете му са най-непреодолимата бариера в природата. Хората ги боготворят по същия начин, по който боготворят Космоса, смъртта и всичко останало, което им казва „не“ по възможно най-категоричния начин.