Джош Базел - Анатомията на Питър

През нощта не спряхме да чуваме някакво хъркане, на всеки петнайсетина минути. Докато капандурите просветляваха, отначало бавно, а после абсурдно бързо, започнах да различавам една малка, кръгла глава с блестящи черни очи, която се показваше на повърхността и издухваше вода от змийските си ноздри.

Когато успях да различа циферблата на часовника си, минаваше шест сутринта. Треперехме от студ и умора. Щом стана достатъчно светло, за да различаваме акулите под водата, те изведнъж станаха много по-агресивни. Явно обичаха полумрака на зората. Започнаха да се стрелкат към нас като сенките на топка, която отскача от стените на аквариума.

Но вече бяха пропуснали своя шанс. Сега всичко, което можеха да получат, беше ритник с пета по муцуната. В аквариума стана още по-светло. Видяхме, че хъркащото животно е голяма морска костенурка — вероятно същото, което бях ритнал по-рано и бях взел за камък. След това видяхме, че са две. А след това видяхме, че целият аквариум е натъпкан с най-различни животни.

Имаше поне десетина акули, дълги колкото човешко тяло (след двайсет минути вече успях да ги преброя съвсем точно — бяха четиринайсет); изглеждаха от два различни вида, но аз не можех да определя нито един от тях. И двата вида бяха кафяви, кожата им приличаше на велур и имаха изненадващ и отблъскващ брой перки от двете страни на тялото. Акулите от единия вид имаха и петна. 53 53 Били са тигрови акули или нещо подобно. На кого му пука, по дяволите? Всяка акула с такива размери ще атакува човек, ако реши, че ще й се размине. А всички плитководни акули са кафяви отгоре и бели отдолу, така че рибите над тях да ги бъркат с пясъка, а рибите под тях — с небето.

По циментовото дъно на аквариума, покрито с пясък, бавно се плъзгаше една морска котка — половината от опашката й сякаш беше отхапана. Над нея се виждаше ято риби-папагали, дълги поне по трийсет сантиметра, които се тълпяха и ръфаха останките от тялото на Рово, като го бутаха покрай стените на аквариума, все едно танцуваше.

От него не беше останало много: разкъсаната глава, гръбначният стълб и костите на ръцете. Дланите му бяха разкъсани и сухожилията висяха като панделки. От време на време някоя от акулите разтърсваше тялото му, за да се добере до останките от месото, и то се преобръщаше във водата, докато с него отново се заемеха по-дребните риби. В някакъв момент се гмурнах и го хванах, докато минаваше покрай нас, защото си помислих, че ако не позволявам на рибите да го ръфат, Магдалина може да спре да диша толкова учестено, че да припадне. Но акулите станаха прекалено агресивни, а от допира с трупа започна да ми се повръща. Всъщност единственото място, за което можех да го хвана, беше в острата и хлъзгава основа на гръбначния стълб, точно до дупките, през които бяха измъкнали и двата бъбрека. Така че го оставих да плува във водата и казах на Магдалина да не гледа към него. Въпреки това и двамата не спряхме да го гледаме.

Към 7:30 ч. акулите се отдалечиха от нас, сякаш бяха чули някакъв сигнал, и ето че се появи човекът, който ги хранеше.

Беше младеж на двайсет и няколко, с обръсната глава и бакенбарди, с жълт гумиран панталон. Той спря и се вторачи в зърната на Магдалина, които стърчаха над водата. Тя беше съвсем гола. Поне така не забеляза Рово.

— Изкарай ни от тук — изръмжах му аз.

Тъпото копеле най-сетне дойде да спусне рампата и аз се отблъснах от стената, като държах Магдалина в прегръдките си — готов да изтръгна очите на всяка акула, която реши да се ебава с нас точно сега. След като я избутах нагоре и се заех да се издърпам след нея, получих толкова силен световъртеж, че за известно време спрях да виждам.

— Ще се обадя на ченгетата — каза пазачът.

— Как? — попитах го аз. — Нямаш мобилен.

— Естествено, че имам — каза той и го извади.

Тъпак. Счупих телефона в парапета и хвърлих парчетата във водата — след като го бях изкарал в нокаут.

Двайсет и четирите часа, които започнаха от този момент, бяха най-ужасните и най-важните в живота ми. През тях — и това е най-малкото — изминах близо 3000 километра, като накрая се озовах обратно в Ню Йорк — точно едно денонощие, след като двамата с Магдалина бяхме изпълзели от водата.

И по-конкретно, озовах се в Манхатън, където портиерът на Порното все още ме познаваше по лице. В апартамента имаше двама тъпаци, които убих със стъклената му масичка за кафе.

Накрая намерих и Порното, който все още не спеше, защото мозъкът му беше изпържен от кокаина, и го вдигнах за хълбоците, както правех с Магдалина. После го хвърлих с лицето напред през прозореца на дневната му, докато той се извиваше и пищеше.