Джош Базел - Анатомията на Питър

Оказва се, че рокерът не е някакъв клоун, който кара чисто новото си харли само през уикенда. Човекът си е истински рокер от банда, като излязъл от клип на „Зи Зи Топ“. Има синьо-зелени татуировки и носи тъмни очила в спешното отделение. На чатала му са нахвърляни няколко найлонови плика с лед, а между тях се виждат подутите му тестиси, в различни нюанси на лилавото и черното.

— Чуваш ли ме? — питам го аз.

Той кимва.

Стисвам го за носа. Той изглежда изненадан, но не толкова, колкото когато установява, че няма достатъчно сила да махне ръката ми от лицето си.

Накрая му се налага да отвори уста, за да си поеме дъх, и аз изваждам пликчето с хероин от нея. После го подхвърлям на лекарката.

— Готово.

— Мерси, Питър — казва ми тя.

— Насреща съм, когато кажеш — отговарям аз, като ми се иска това наистина да беше вярно.

После излизам от болницата през входа за линейките.

Когато ме пуснаха от ареста, не ме интересуваше нищо друго, освен Магдалина.

Взехме си апартамент във Форт Грийн, близо до жилището на родителите й, но не прекалено близо, и през цялото време бяхме заедно. Когато тя ходеше да свири, аз я карах с колата и я чаках някъде наблизо.

Два пъти в седмицата ходехме при техните. Родителите й се държаха добре, но всеки път, когато ни видеха, им се плачеше. Рово, братът на Магдалина, се отнасяше към мен със страхопочитание, от което ми ставаше неудобно, но и приятно.

Колкото до другото ми семейство, Локано, аз ги избягвах максимално. Дължах им нещо, както и те на мен, но с изключение на това всичко останало между нас беше разбито. Не знам дали имате приятели, от които можете да понесете това — да чуете запис, на който ви наричат „Поляка“ и очевидно изобщо не им пука в какви неприятности ще ви забъркат. Не знам и дали имате приятели, които ще понесат мисълта, че вие сте чули този запис. Започнахме да се отчуждаваме един от друг, макар и бавно и предпазливо.

Междувременно Порното сякаш просто се беше прецакал. Това, което бяхме преживели заедно във Фермата, изведнъж се оказа безполезно за него. Какво можеше да направи — да излезе сега и да се похвали, че е очистил момчетата Карчър? Или поне, че е помогнал да очистят момчетата Карчър? Или че е застрелял в главата едно ранено четиринайсетгодишно дете, когато съм отишъл да докарам колата? Всичко се беше оказало безполезно и аз усещах, че Порното вече изпитва не срам, а завист към мен. Дори след като излязох от затвора, почти не си говорехме.

Най-неприятното нещо, което не можех да избегна, беше по-широкият кръг от мафиоти. Сред „ЛКН обществото“ и многобройните му почитатели аз се радвах на най-неприятния вид слава — онзи, при който съвсем непознати хора веднага ви разпознават като хладнокръвен убиец и това ужасно им харесва. Тези отрепки бяха платили за моята защита в съда и бяха непоносимо мили, суетни, зли и опасни. Можех да откажа някои от поканите им, но не всички. Имаше граница, отвъд която не биваше да си позволявам да ги отхвърлям.

Ако не друго, поне мафиотите не настояваха да се върна към убиването на хора. Много добре разбираха, че е по-добре да не проверяват в действителни условия легендата, че вече съм имунизиран срещу властта, защото никой нямало да посмее да ме изправи пред съда след последния провал. 51 51 Колко е продължило времето, през което Джон Готи се е радвал на прякора си „Тефлоновия дон“, защото по него не се лепели никакви обвинения и доказателства, преди да го опандизят отново 18 месеца.

Но как им се искаше на тия отрепки да си говорят с мен, по дяволите! Точно по това време се запознах с Еди Скиланте, наричан още Консол. Както и с много, много други.

Между другото „отрепки“ изобщо не е достатъчно силно определение за тях. Тези боклуци бяха просто отвратителни. Гордееха се с невежеството си, бяха отблъскващи като хора и абсолютно убедени във факта, че готовността им да платят на някого, за да пребие и обере някой друг, който печели парите си с честен труд, представлява някаква проява на гений и следване на една велика традиция. Макар че всеки път, когато ги разпитвах за тази традиция — единствената тема, по която исках да чуя нещо от устата на поредната мафиотска торба с лайна — те веднага млъкваха. Така и не разбрах дали беше заради клетвата, която бяха положили, или просто не знаеха нищо по въпроса. Но не спрях да ги разпитвам на тази тема — най-малкото защото да ги накарам да млъкнат само по себе си беше постижение.