Джош Базел - Анатомията на Питър

Но за пръв път убиват някой от моите пациенти и това не ми дава мира. Вбесява ме по някакъв съвсем нов и непознат начин.

Давам си сто секунди, за да помисля.

Очевидният заподозрян е някой от семейството на Скиланте. Някой, който се е надявал Скиланте да умре на операционната маса, така че да може да заведе дело срещу болницата, но когато Скиланте е оцелял, е решил да вземе нещата в ръцете си и сам да свърши тази работа. Роднина, който може да спечели от застраховката. 48 48 Това постоянно се случва — не чак хора, които убиват роднините си, а хора, които остават видимо и горчиво разочаровани, когато роднините им преживяват операцията. Обикновено идват и ви молят да не удължавате агонията на майка им, след като операцията е минала идеално и майка им вече ходи сама и иска да я изпишат.

Но освен това е бил човек, който е знаел, че трябва да използва точно две ампули калий. При по-малко количество Скиланте можеше да остане жив или дори да оздравее по-бързо. По-голямото количество няма смисъл, а освен това по стените на аортата му щяха да останат следи, които да се видят при една евентуална аутопсия.

От друга страна, ако убиецът не е искал да се разбере, че Скиланте е станал жертва на убийство, защо го е инжектирал толкова бързо, че ЕКГ-то да прави такива подскоци? От застрахователната компания много щяха да се изкефят на този факт. Парите така и нямаше да излязат от касата им.

А може би човекът не е искал да се разбере за убийството, но не е разполагал с нужното време или опит, за да го направи като хората.

И пак: всъщност на кого му пука? Изгубих предостатъчно време. Ще отида да проверя онези от пациентите си, които ще умрат, ако не го направя, и ще оставя всички други на Акфал.

А после ще си бия камшика.

Знам какво си мислите: „Страхотно. Веднага да прецакаш египтянина, нали?“. Но всъщност е по-добре той да свиква, защото е много малко вероятно да се върна в тази болница.

В коридора пред реанимацията попадам на Стейси. Тя още е с престилката от операционната и плаче.

— Какво е станало? — питам аз.

— Мистър Лобруто почина — казва тя.

— О — казвам аз.

Чудя се как е възможно да движиш с доктор Френдли и да продължаваш да се изненадваш, когато някой от пациентите му умре. После се сещам, че Стейси е нова. Прегръщам я с една ръка.

— Дръж се, момиче — казвам й аз.

— Не знам дали ставам за тази работа — хлипа тя.

Изведнъж ми хрумва нещо ново.

— Аха — казвам и броя до пет, докато тя продължава да подсмърча. — Стейси? Случайно да носиш проби калиев хлорид?

Тя кима бавно и неразбиращо.

— Да… обикновено не нося, но сега имам две ампули в чантата. Защо?

— Защо имаш две ампули сега, след като обикновено не носиш?

— Аз не правя поръчките. Просто ми изпращат всичко по куриер и аз го нося в болницата.

— Куриерът идва в офиса ти, така ли?

— Аз нямам офис. Куриерът идва в апартамента.

— Работиш от къщи?! — възкликвам аз.

Тя отново кима.

— Да, както и двете ми съквартирантки.

— Всички представители на фармацевтични компании ли правят така?

— Мисля, че да. Събираме се само два пъти в годината, на служебните партита за Коледа и Деня на труда.

Тя отново започва да хлипа, а аз си мисля: Господи. Всеки ден можеш да научиш нещо ново.

— Случайно да имаш още моксфан? — питам я аз.

Тя поклаща глава, без да спира да плаче.

— Не. Всичко ми свърши.

— Иди да се наспиш, момиче — казвам й аз.

Тъкмо нагласям респиратора на един пациент, за когото не съм споменавал досега и няма да спомена повече до края на тази история, а кожата на тила ми е настръхнала от усещането, че времето ми изтича, когато получавам на пейджъра съобщение от Акфал. Звъня му.

— Човекът със задника вече е болен от жълтеница — съобщава ми той.

Супер. Това означава, че черният му дроб е толкова зле, че е спрял да обработва правилно мъртвите кръвни клетки. Поне моята ръка вече е малко по-добре. Той обаче е прецакан.

Би трябвало да не му обръщам внимание. Не толкова, защото може да почака, защото май не може, но просто защото не мога да измисля какво щях да направя за него, дори да имах повече време. Знам, че ако се обадя в Програмата за защита на свидетелите и кажа: „Вижте, трябва да бягам, за да спася живота си, но имам един пациент, който за има-няма осем часа от болки в задника стигна до чернодробна криза, предизвикана от непознат и заразен патоген“, ако в Програмата за защита на свидетелите разбират нещо от медицина, ще ми отговорят: