Джош Базел - Анатомията на Питър

— Бягай. Поне можеш да спасиш единия от двамата.

Или пък няма да кажат това. Програмата за защита на свидетелите не е най-състрадателната институция на света. В нея най-често използваният термин за свидетел е „боклук“ — което е окей за истински престъпници като мен, но малко дразни, когато става дума за млада вдовица с три деца, която ще свидетелства срещу гангстерите, застреляли съпруга й в собственото им магазинче.

А и повечето свидетели от програмата трябва да се радват, ако си намерят работа като касиери в някой супермаркет в щата Айова. Така че можете да си представите какво изпитват федералните власти към мен, след като явно си мислят, че работата ми като лекар е по цял ден да обикалям игрища за голф със златно порше с регистрационна табела с надпис „КУРЗАФБР“, купено с парите на данъкоплатците.

Това, което се случи в действителност, е, че отначало ме записаха в медицинския колеж в „Брин Мор“, за което платих от собствените си пари. И дори това беше възможно само защото Сам Фрийд се застъпи за мен. Сам вече се пенсионира. Ако пак се наложи да ме преместят, ще боядисвам пожарни кранове в щата Небраска. Никога повече няма да си намеря работа като лекар.

Естествено, мога да избягам и без да ме преместват. Участието в Програмата за защита на свидетели е напълно доброволно. Даже могат да те изключат насила, ако сгафиш нещо, и в половината от случаите дори те издават, уж без да искат. За да запазя обаче името си, с което върви докторската титла, ще ми се наложи да намеря някоя дупка на края на света, където мафията няма да може да разбере адреса ми, за да ми изпрати бомба по пощата. Но дори на тези места имат изненадващо строги изисквания за назначаване на лекари. Например да разберат кой сте.

Така че, ако си тръгна от тази болница, си тръгвам от медицинската професия — почти със сигурност завинаги.

Мисълта за това е зашеметяваща. Заточвам се към стаята на човека със задника.

Докато минавам покрай стаята на сестрите, старшата сестра ми подвиква с ямайски акцент:

— Ей, доктеер!

— Да, госпожо? — отговарям аз.

Ирландската вещица е заспала на клавиатурата на компютъра и точи лиги по клавишите А, S, Z и Х.

— Една жена постоянно ви търси — отговаря ямайката. — Остави номер.

— От колко време ме търси?

— От няколко часа.

Значи сигурно е за нещо законно.

— Може ли номера? — питам аз.

Сестрата ми подава една рецепта, на която го е записала.

— Мерси — казвам аз. — Внимавай твоята приятелка да не получи токов удар.

Сестрата се мръщи и ми показва кабела на клавиатурата, който е извадила от контакта.

— Все пак сме в болница.

Звъня на номера, който е записала.

— Ало? — казва един женски глас.

Чува се и шум от улично движение.

— Обажда се доктор Питър Браун — казвам аз.

— Лекарят на Пол Виланова?

— Да, госпожо.

— Ухапа го летящ гризач.

— Как така?

Вместо отговор чувам затръшването на слушалката, което в днешно време може да се постигне само с уличен телефон.

Влизам в стаята на човека със задника.

— Как си? — питам го аз.

— Да ти го начукам отзад — отговаря ми той.

Пипам му челото. Все още гори. Става ми малко виновно, че ръката ми вече почти не ме боли и пръстите ми са започнали да се движат.

— Случайно да те е ухапал прилеп? — питам го аз.

Не че прилепите са гризачи — те са отделен разред бозайници, наречен Chiroptera. Но понякога човек трябва да се изразява като простолюдието, ако иска да практикува медицина.

Освен това не съм чувал някой да е бил ухапан от летяща катерица.

— Не — отговаря човекът със задника.

Изчаквам да добави нещо, но той мълчи. Просто си лежи със затворени очи и се поти.

— Никога? — настоявам аз.

Това поне го кара да отвори очи.

— Ти какво, да не си умствено изостанал?

— Сигурен ли си?

— Ами да, мисля си, че щях да запомня подобна случка.

— Защо мислиш така? Ти не помниш дори последните четирима президенти.

Той ги казва един след друг, без грешка.

— Или кой ден от седмицата е — продължавам аз.

— Вторник — казва той.

Значи поне неговият мозък работи както трябва. Моят — не особено.

— Женен ли си? — питам го аз.

— Не. Просто нося халка, защото иначе супермоделките в метрото постоянно ми пускат ръце.

— Къде е жена ти?

— Откъде да знам, по дяволите?

— В болницата ли е?

— Имаш предвид като пациентка?

— Можеш да спреш да остроумничиш, когато поискаш — казвам му аз.

Той затваря очи и се усмихва болезнено.