Джош Базел - Анатомията на Питър

— Не видях кой беше зад гърба ми. Може да е бил и снежният човек Йети.

Освен това обвинението постепенно започна да подготвя почвата за показанията на арестувания мафиот, който беше станал информатор, а това сигурно щеше да е още по-интересно.

Но, както знаете, процесът свърши по-рано.

Една вечер Сам Фрийд дойде в килията ми. В полунощ. Не искаше да говори с мен, докато един надзирател не ни заведе в кабинета, където се бяхме запознали, и не ни остави сами.

— Виж, момче — каза ми той тогава. — Ще се случи нещо. Няма да ти кажа какво, защото искам да се съсредоточиш върху това, което ти говоря. А когато разбереш, вече няма да си в състояние да се съсредоточиш върху каквото и да било.

— Престани с тези глупости… — започнах аз.

— Няма да престана — прекъсна ме той. — Изслушай ме. Направих ти предложение, което можеше да се окаже най-доброто нещо в живота ти. Можеше да станеш лекар, по дяволите, точно като дядо си. Можеше да станеш какъвто поискаш. Можех да направя така, все едно си роден в богато консервативно семейство.

— Никога не съм искал да се родя в богато консервативно семейство.

— Слушаш ли ме?

— Да.

— Ще направя всичко възможно пак да ти отправя това предложение, когато всички се успокоят — продължи той. — Но за известно време никой няма да бъде спокоен. Само не забравяй, че рано или късно хората отново ще започнат да мислят с главите си. А ако ти свидетелстваш срещу Дейвид Локано, това ще се оцени от Министерството на правосъдието. Чуваш ли ме?

— Не съм сигурен — отговорих аз. — Нямам представа за какво точно говориш.

— Утре сутрин ще разбереш, повярвай ми. Така че искам тази нощ да си помислиш за това — да приемеш сделката, ако мога да ти я предложа. С твое позволение ще се обадя на приятелката ти и ще й оставя моя номер. Може ли да го направя?

— Ами… да, но…

— Ще разбереш всичко утре сутринта — каза той. — А когато се случи, използвай главата си, за бога.

В осем часа на следващата сутрин съдията отхвърли всички обвинения срещу мен, като се позова на прецедента от делото „Брейди срещу щата Мериленд“, и постанови, че ръката не е трябвало да бъде приемана за доказателство в съда. Шест часа по-късно ме пуснаха на свобода. Донован дойде да ме вземе, заведе ме на обяд и ми разказа какво точно е станало.

Адвокатите ми бяха решили все пак да направят ДНК анализ на ръката. Бяха сметнали, че хората вече не са толкова прости както по време на процеса срещу О Джей преди пет години, и изследването нямало да навреди. Когато бяха получили резултатите, се бяха обадили и на рентгенолог, за да се произнесе за ръката. После на патоанатом. И накрая на зоолог.

Ръката не беше ръка. Беше лапа. На мечка. Мъжка мечка. И това беше краят на делото.

Още същия ден обвинението се опита да засекрети всички материали по делото, но вестниците вече се бяха приготвили със заглавия, които експлоатираха всички възможни игри на думи с „мечка“, „лапа“ и „нокти“, за които бяха успели да се сетят.

Горките шибаняци нямаха никакъв шанс.

А това не беше съвсем честно. Никой не спря да повтаря каква колосална глупост се е случила и колко тъп трябва да е някой, за да обърка меча лапа с човешка ръка. Но аз бях в онази съдебна зала, както и много други хора. И нито един от нас не се усъмни за секунда. Поне на снимките това не си личеше.

Дори след като завърших медицинската академия, приликата продължаваше да ми се струва изумителна, особено ако махнете ноктите, което ловците правят, когато одират кожата на мечките. Мечките са единствените бозайници, освен приматите, които могат да ходят на задните си лапи. А когато ги одерете, толкова много приличат на хора, че инуитите, тлинкитите и индианците от племето оджибуа са вярвали, че мечките наистина стават хора, след като бъдат одрани. А инуитите, тлинкитите и индианците от племето оджибуа със сигурност са одрали много повече мечки, отколкото някой пиян лаборант във ФБР. Да не говорим за журналистите от „Ню Йорк Поуст“.

Няма значение.

Но оттогава започнаха да ми викат Мечока.

Стоя зад завесата до леглото на Скиланте в реанимацията и въртя в ръката си двете празни ампули. Би трябвало да мина на визитация на пациентите си, а после да си бия камшика и да изчезвам от шибаната болница. Или направо да зарежа пациентите и да премина директно към биенето на камшика.

Но със сигурност не трябва да вися тук и да се чудя кой е убил Скиланте. В крайна сметка на кого му пука и какво значение има? Дали в болницата все още не се мотае друг професионален убиец, чийто телефон всеки момент ще звънне и ще му кажат: „Я чакай малко, така и така си там, защо не свитнеш и Мечока?“. Не ми се вярва. Вероятно разполагам с около час и половина.