Джош Базел - Анатомията на Питър

Веднага се огледах за телефон, за да се обадя на Магдалина. Нямаше телефон. На дървеното бюро, както и на дървените етажерки нямаше нищо. Дървеният стол беше с най-обикновена права облегалка. Прозорецът имаше широк перваз и ако исках да избягам; това беше подходящият момент. В продължение на минута-две сериозно размишлявах по този въпрос и все още гледах навън през прозореца, когато вратата зад гърба ми се отвори и в кабинета влезе Сам Фрийд.

За пръв път го виждах. По това време беше към края на шейсетте — симпатичен старец с измачкан сив костюм. Когато тръгнах да заобикалям бюрото, той вдигна ръка и каза:

— Седни.

Така че аз седнах зад бюрото, а той седна на един от столовете до стената.

— Аз съм Сам Фрийд — представи се той.

Никога не бях чувал за него.

— Пиетро Брона — отговорих аз.

В него имаше нещо, което ме караше да се чувствам като човешко същество — дори в момент, когато бях облечен с оранжев гащеризон и окован с белезници.

— Работя за Министерството на правосъдието — каза ми той. — Макар че вече съм почти пенсионер.

Точно това каза. Не каза например: „Аз измислих Програмата за защита на свидетелите“, макар че това беше вярно. Нито например: „Аз прекърших гръбнака на мафията и хората, на които съм дал имунитет, извършват повторно престъпление по-рядко от всички останали хора“.

Естествено, освен това не каза и че е един от най-мразените хора в системата на правосъдието. За да нанесе този смъртоносен удар на мафията, беше уредил множество боклуци с нов живот, а повечето обикновени и дори федерални ченгета смятаха, че това е неприемливо.

Естествено, беше евреин. Никой друг не би се борил за справедливост толкова упорито, като през цялото време знае, че успехът ще го превърне в парий. Баща му беше работил на рибния пазар на Фултън Стрийт и беше плащал четирийсет процента рекет на Албърт Анастасия.

Както ви казах обаче, дотогава никога не бях чувал за него.

— Аха — подхвърлих аз, колкото да кажа нещо.

— Бабу Мармосет 44 44 Бабу е често срещан прякор на най-малкото момче в индийските семейства и очевидно не е истинското име на професор Мармосет. Истинското му име е Арджун. ми каза за теб — добави той.

— Не знам кой е той — отвърнах аз.

— Индиец. Лекар. С дълга коса. Бил си на преглед при него преди няколко седмици.

— А, да.

Наистина си спомних за кого говори, макар че само някой от поколението на Фрийд би казал, че Мармосет е с дълга коса. Мармосет беше говорил по телефона и беше попълвал картона ми, докато ме преглеждаше. После ми каза: „Нищо ти няма“. Бях почти сигурен, че това беше цялата ни комуникация.

— Изненадвам се, че ме е запомнил — казах на Фрийд. Стори ми се малко разсеян.

Фрийд се засмя.

— Той винаги е малко разсеян. Бог знае на какво ще бъде способен, ако се съсредоточи. Нека да ти разкажа една история.

Фрийд качи краката си на бюрото, преди да продължи.

— С жена ми обичаме да ходим на вечеря с представление. Организират ги в китайските ресторанти — има актьори, които разиграват някакво престъпление, а клиентите трябва да го разкрият. Звучи абсурдно, но публиката поне вечеря нещо, а актьорите също не остават гладни. Понякога Бабу също идва. Винаги изглежда така, все едно изобщо не внимава. Всъщност най-често е с някое момиче. Така че цяла вечер зяпа циците на момичето или пък си проверява съобщенията в гласовата поща. Но накрая на вечерта, когато трябва да се познае кой е извършил престъплението, той винаги знае отговора.

— Сериозно ли? — попитах го аз.

— Най-сериозно — отговори Фрийд. — Освен това е най-добрият познавач на човешката природа, когото съм срещал. А аз съм срещал доста.

Не добави „като Джак и Боби Кенеди например“, въпреки че можеше да го направи. После продължи:

— Бабу те описа като „интересна личност, която не е непоправима“. Според мен това означава не само че заслужаваш втори шанс, но и че разполагаш с достатъчно информация, за да си го купиш.

Поклатих глава. Фрийд вече ми беше станал толкова симпатичен, че не исках да го разочаровам, но не исках и да го лъжа.

— Аз почти не говорих с него — отговорих. — И не искам да свидетелствам.

— Добре. Това може да почака. Но не много дълго. Ще се наложи да ускориш темпото. Тази възможност няма да я има вечно.

— Не искам да влизам в Програмата за защита на свидетелите, ако не се наложи. Не съм готов на такава стъпка.

— Няма как да знаеш това — отговори Фрийд. — Програмата за защита не е това, което си мислиш. Смисълът не е да живееш живота на някой друг. Смисълът е да заживееш собствения си живот.