Джош Базел - Анатомията на Питър

Честно казано, аз предпочитах да отида в „Марион“. Но не мислех много за това, защото решението дали ще прекарате остатъка от живота си в „Марион“ или в „Левънуърт“, всъщност не зависи от вас. Абсурдното е, че всъщност не зависи от никого. Просто ви пращат там, където в момента има свободни легла. 43 43 Един мафиот от Бруклин ми е казвал, че можете да си уредите прехвърляне в „Левънуърт“, като организирате да ви освободят легло там — т.е. да убият някой от затворниците. На мен това ми се струва прекалено фантастично, за да е вярно.

Освен това засега си мислех, че ще се опитам да избегна и двете места. Дори да се наложи да пропея.

Нямах нищо против да разкажа на федералните всичко, което знаех — за мафията като цяло и в частност за Дейвид Локано. Вярно е, че преди обичах Порното като роден брат. Бях по-близък с неговите родители, отколкото с моите. Но освен това толкова много обичах Магдалина, че бях в състояние да продам както семейство Локано, така и всичко останало, само и само да прекарам един час с нея, където и да е.

Просто не знаех докога да чакам. Ако се окажеше, че има някакъв начин да се измъкна, щеше да е глупаво и ненужно да забърквам мафията в това. Но ако изчаках прекалено дълго и ме осъдеха, щеше да ми е по-трудно да преговарям да ме пуснат в замяна на това, което им кажа.

Хората на Локано бяха достатъчно умни да не заплашват директно нито Магдалина, нито мен, защото знаеха, че в такъв случай ще започна да мисля как да ги накажа и никога няма да спра. Но нямаше и нужда да го правят. Аз бях зад решетките, а те бяха навън, където беше и тя. Когато ми идваха на свиждане, постоянно споменаваха за нея: „Няма да те осъдят. Нямат с какво. Ще те пуснат и пак ще бъдеш с твоето момиче. Как се казваше? Магдалина? Хубаво име. Хубаво момиче. За нула време ще те пуснат. Ще й пратим нещо от теб“.

Самата Магдалина идваше на свиждане четири пъти в седмицата.

Правилата за свиждане са по-облекчени в ареста, отколкото в затвора — нали сте невинни до доказване на противното — и явно са по-облекчени във федералния арест, отколкото в щатския. Не ви позволяват да се докосвате, но можете да седнете в двата края на една дълга метална маса, без да ви разделя стена, стига арестантът да си държи ръцете върху масата. Посетителката обаче може да си държи ръцете, където иска и да прави каквото си иска с тях, докато си говорите, и след няколко седмици дори не забелязвате надзирателите наоколо, когато това се случва. А ако и двамата сте бързи, можете да се изправите едновременно и да се целунете или тя да стигне до устата ви с пръстите си, преди да ви разделят и нея да я изхвърлят, а вас да ви претърси зъболекар. Защото се оказва, че не могат да й забранят да дойде пак. А надзирателите, тези жалки отрепки, са на ваша страна.

Обичах Магдалина все повече след всяко свиждане и след всяко от странните й официални писма.

„В квартета постоянно ме обвиняват, че свиря фалшиво. А аз се разсейвам, защото мисля за теб. Но това ме кара да свиря по-добре, а не по-зле, защото тогава се чувствам много по-жива, така че не се чувствам виновна пред тях. Аз свиря най-добре, когато свиря от сърце, а в сърцето ми си ти, защото те обичам.“

Ако това ви звучи като откъс от онези затворнически драми, в които дебелата леля отвън пише на прочутия убиец на жена си вътре, не ми пука. Това спаси живота и разсъдъка ми. След всяко свиждане в продължение на няколко дни не забелязвах мизерията около себе си.

Магдалина разговаряше с Донован по-често от мен. И след като той поотделно ни предложи да се оженим, за да избегнем възможността да я призоват като свидетел, Магдалина ми каза, че ще се ожени за мен, разбира се. Щеше да направи всичко, което трябва.

Но аз й казах, че не желая, защото искам да се оженим истински . Тя отговори:

— Не говори глупости. Ние сме женени още от трети октомври.

Ще ви оставя сами да разберете какво означава това. Все едно да се опитам да ви обясня как изглежда повърхността на слънцето.

Не че някой си мислеше, че Магдалина ще бъде призована в съда. Съдебните заседатели веднага щяха да се влюбят в нея и да бъдат на моя страна.

Магдалина ми носеше книги, но беше трудно да се чете заради шума. Затова ми донесе и тапи за уши.

А след това, без да ми каже, си беше подала документите, с които се кандидатства за работа като надзирател във федерален затвор — за да има някакъв минимален шанс да бъде до мен, ако нещата се объркат.

В началото на лятото на 2000 г. ме изкараха от килията и ме отведоха в един кабинет, където не бях ходил дотогава. Само по себе си, това не беше необичайно, защото на всеки няколко седмици се провеждаха „предварителни срещи“ с различни служебни лица, които трябваше да установят дали наистина съм този, за когото се представям, както и този, за когото ме представят федералните, и дали наистина е било извършено престъпление. Но този път надзирателят ме остави сам в кабинета и излезе. А това беше изключително странно, макар че си останах с белезници на ръцете и краката.