Джош Базел - Анатомията на Питър

А дори в Ню Йорк, независимо какви сте, шансовете да ви арестуват са около 150 пъти по-големи от шансовете да станете жертва на обир.

Освен това нека да ви кажа още нещо: в ареста е гадно.

Точно както си представяте, вътре е адски шумно. Смята се, че в кучкарниците е шумно, защото всички шумове над деветдесет и пет децибела са болезнени за кучетата, така че, когато едно куче започне да лае от болка, всички останали също започват и децибелите се покачват още повече. В ареста е същото. Винаги има някой откачен, който не спира да крещи, да не говорим за шибаните транзистори, но това е само част от проблема.

Големият проблем е, че арестантите не млъкват. Понякога говорят, за да се прекарат един друг. В ареста има толкова глупаци, че се чудите как не забравят да дишат, но дори те напредват нагоре по стълбицата. Защото имат добри шансове да попаднат на друг човек, който е още по-глупав от тях: някой, който е пострадал повече от напрежението или е употребил повече наркотици, или майка му е изпила повече алкохол, когато е била бременна с него, каквото и да е.

Но освен това арестантите просто си говорят заради самото говорене. В хаоса, който цари там, информацията е най-скъпата стока — независимо от качеството.

А най-ценното качество на неспирното плямпане е, че така на хората не им се налага да мислят. Не може да се обясни по друг начин. Хората в ареста предпочитат да водят разговор с някой, който е през четири килии от тях, отколкото да си затворят шибаната уста за две минути. Все едно онзи, който ръга с нож и/или изнасилва другия в съседната килия, или си остри саморъчно изработената спринцовка в стената, не вдига достатъчно шум. Можете да ги заплашите с убийство, но пак няма да млъкнат.

И всички се надяват, че във всеобщия хаос ще се изпуснете да им кажете нещо, което не трябва, за да могат да го продадат на надзирателите. Арестантите през цялото време говорят за това, колко много мразят доносниците, как не бива да се „пее“ и как сега ще излязат само за малко, за да наръгат с нож някой, който е „пропял“. Думата „пее“ се употребява толкова често, че все едно всички са в хора.

Но всъщност тия шибаняци, независимо колко често повтарят как по-скоро ще умрат, отколкото да изпеят някого, по цял ден слухтят за нещо, с което ще могат да доносничат. За да си намалят присъдата, да се подмажат на надзирателите или просто от скука.

Друга любима тема за разговори в ареста е кой в кой затвор ще попадне след процеса.

Като мафиот и убиец за мен беше ясно, че ще ме изпратят в някой от двата затвора, които са от пето ниво — най-строго охраняваните федерални затвори в САЩ. Въпросът беше в кой от тях — „Левънуърт“ или „Марион“.

Интересното за „Левънуърт“ и „Марион“ е това, че макар да са единствените затвори от пето ниво в САЩ, а освен това са най-гадните в страната, те са пълна противоположност един на друг. В „Левънуърт“ вратите на килиите са отворени по шестнайсет часа на ден, така че затворниците да могат да „общуват“ помежду си. Общуването очевидно придобива най-бароков стил от юни до септември, когато надзирателите не включват лампите на горните етажи. Налага се: в „Левънуърт“ е толкова горещо, че ако пуснат и лампите, затворниците ще ги изпотрошат, за да намалят температурата.

В „Марион“ залагат на противоположния модел. Там ви държат в миниатюрна бяла единична килия с флуоресцентна лампа на тавана, която никога не се загася и която е единственото нещо в килията. Прекарвате в нея по двайсет и три часа на денонощие, а през останалия час имате право да се изкъпете, да се „разходите“ в коридора, предназначен за тази цел (с дължина четири метра, където също сте сами), и най-вече да си слагате и сваляте оковите на краката, които са задължителни преди всяко от изброените действия. В бялата килия постепенно започвате да си представяте, че се носите в нищото и нищо не съществува.

Ако „Левънуърт“ е огън, „Марион“ е лед. Адът на другите хора срещу ада на самотата. Тъпанарите, с които бях в ареста, до един твърдяха, че „Левънуърт“ е за предпочитане, защото в „Марион“ неизбежно се побъркваш. Освен това според тях в Дивия запад на „Левънуърт“ специално на мен щяло да ми е по-добре, защото като човек от мафията щели да ме „уважават“. Поне докато съм бил достатъчно млад, за да се защитавам.

Между другото „уважавам“ е втората най-често използвана дума в затвора след „пея“. Например в следния контекст: „Война ли искаш, куче? Ако викаш на онази кучка Карлос, значи не ни уважаваш! Трябва да й викаш Розалита, куче. Иначе не уважаваш изнасилвачите, които са истинските мъже в този затвор!“. Ако искате вярвайте, но това ми го каза един надзирател.