Джош Базел - Анатомията на Питър

Констанс отваря една хладилна кутия, на която с перманентен маркер е написано „Френдли“, и изважда две банки кръв.

— Проверена ли е тази кръв? — пита анестезиологът.

— Гледай си работата — отговаря му Френдли.

Двамата с Френдли отстраняваме далака на Скиланте. Процедурата ни отнема около час и половина. После Френдли нарежда на моите студенти веднага да го занесат в патологията, за да може по-късно да каже, че нарочно го е извадил, за да го провери за разсейки. Трябва да призная, че това доста хитро го връща в играта.

След това самото отстраняване на стомаха е бавна операция, но не изисква почти никакво внимание. Вече сме затворили половината артерии в коремната кухина на Скиланте. Не е останало нищо, от което да се получи кръвоизлив. Той ще е късметлия, ако към черния дроб и дебелото му черво изобщо отива някаква кръв.

По-пипкаво е да се зашие хранопроводът за червата — все едно се опитвате да зашиете две парчета варена риба. Но в крайна сметка успяваме и с това.

— Давай, затвори го — казва ми накрая Френдли. — Аз отивам да напиша оперативния протокол.

Затварянето ще отнеме поне още един час, а аз никога не съм бил по-уморен през целия си живот. Освен това пръстите на дясната ми ръка са схванати до такава степен, че не мога да правя почти нищо с тях.

Но предпочитам да затворя Скиланте сам вместо с Френдли. В човешкото тяло има толкова много пластове тъкан, че дори добрите хирурзи нарочно пропускат да зашият някои от тях, когато операцията се е проточила. Ако пластовете най-близо до кожата са зашити, пациентът няма как да разбере. Просто ще има по-голяма вероятност по-късно да получи вътрешен кръвоизлив.

Аз обаче искам Скиланте да бъде зашит възможно най-плътно. Като ръкавица.

Когато най-сетне излизам от операционната, препъвайки се от умора, Френдли стои отвън в коридора, пие диетична кола и потупва по задника една медицинска сестра, която изглежда изплашена.

— Човек трябва и да се забавлява, момчето ми — казва ми той.

Аз дори не съм сигурен дали съм буден. Издържал съм последния половин час само защото през цялото време си повтарях, че ще си легна в първата възможна секунда, след като свърша. Значи може би съм го направил и в момента сънувам.

— Ти си луд — отговарям му аз.

— Значи имам късмет, че това не е демокрация — казва той. — А целунизадникрация. И аз съм най-големият шеф в нея.

Последното го казва на сестрата. Не ми пука.

Вече залитам покрай него надолу по коридора.

Събуждам се. Чува се аларма, която прилича на боботенето на камион, който дава на заден. Както и множество гласове.

Лежа на болнично легло. Нямам представа къде съм и защо съм там. Всички стени, с изключение на тази зад мен са болнични завеси.

После пейджърът ми и алармата на часовника ми също започват да пищят и аз си спомням: легнах, за да поспя двайсет минути. В реанимацията. В съседното легло до Скиланте.

Скачам и дръпвам завесата между неговото и моето легло.

Около Скиланте има хора. Медицински сестри и лекари, но и група цивилни, които са се скупчили зад долната табла. Предполагам, че са роднини, които са дошли да проверят как е минало всичко. Децибелите са невероятни.

Защото Скиланте точно в момента хвърля топа.

Докато го гледам, ЕКГ-то му спира да подскача във всички възможни посоки и пуска права линия, от което се включва поредната аларма. Хората от болницата започват да крещят и да си подхвърлят спринцовки, които след това забиват в различни части от тялото му.

— Електрошок! Електрошок! — крещи един от цивилните.

Никой не прави електрошок. Няма смисъл. Електрошокът се прилага на хора, които имат объркан, а не липсващ сърдечен ритъм. Точно затова се нарича дефибрилация, а не фибрилация.

Във всеки случай Скиланте си остава мъртъв. В крайна сметка задниците от реанимацията започват да се отказват един по един и се заемат да избутат цивилните навън, за да се намират на работа.

Опитвам се да позная кой от цивилните е Джими — човекът, който трябва да предаде съобщението на Скиланте за мен на Дейвид Локано във федералния затвор „Бомонт“ в щата Тексас. Залагам на облечения в костюм с жилетка, който вече вади мобилен телефон от джоба си, докато излиза от реанимацията. Но има и други конкуренти. Прекалено много, за да направя нещо по въпроса.

Така че отивам до горния край на леглото и откъсвам ЕКГ-то на Скиланте. Графиката е съвсем прилична — до един определен момент преди осем минути, когато започва да подскача нагоре-надолу.