Джош Базел - Анатомията на Питър

— Някъде тук е, да.

Дърпам завесата, за да проверя мистър Мосби. Той е успял да си развърже китките, но е оставил глезените завързани, за да не ни обиди. Спи. Проверявам пулса на глезените му и си тръгвам.

Надрасквам в картона на човека със задника: „R/o ухапване от прилеп, докладвано от съпругата“ 49 49 R/o значи „отрича“ — в смисъл на „оправяйте се сами“. , и се подписвам с две хоризонтални линии и една диагонална. Дори не си пиша името.

Защото се чувствам в някакво странно състояние на чистота и покой. По една или друга причина „доктор Питър Браун“ няма да съществува още толкова дълго, че да го съдят, или дори да проверява резултатите от лабораторията. Вече няма какво друго да правя, освен някоя и друга медицинска манипулация — при това само неща, които са абсолютно задължителни и спешни.

Или пък неща, които ми се правят. Проверявам скоростта на две системи за химиотерапия, а после отделям цели трийсет секунди да оправя превръзката на момичето с половин глава.

Момичето с остеосаркомата, което е на съседното легло, е с посивяло лице и гледа в тавана. Найлоновият плик на коляното й е пълен с кръв и съсиреци.

Другото й коляно е повдигнато. Завивам я, защото от катеричката й все още стърчи синият конец на тампона и това се вижда още от вратата.

— На кого му пука? — пита ме тя. — Вече никой няма да ме поиска.

— Глупости — отговарям аз. — Хиляди хора ще те искат.

— Аха. Отрепки, които няма да си намерят нищо за чукане, ако не е сакато.

Струва ми се съвсем правилно предположение.

— Къде се научи да говориш такива мръсотии? — питам я аз.

— Извинявам се — казва саркастично тя. — Исках да кажа, че момчетата вече няма да ме канят на танци.

— Защо не? — отговарям аз. — Ще си подскачате на куц крак.

— Капут! — казва ми тя.

Избърсвам сълзите от лицето й и казвам:

— Трябва да тръгвам.

— Целуни ме, задник такъв — казва ми тя.

Целувам я. И продължавам да я целувам, когато чувам как някой се прокашля зад мен. Двама санитари от хирургията, които са дошли да я преместят там, за да могат да й отрежат крака.

— По дяволите, колко ме е страх — казва тя, когато я качват на носилката.

Стиска ръката ми и нейната се поти.

— Няма страшно — казвам й аз.

— Току-виж ми отрязали здравия крак.

— Нищо чудно — съгласявам се аз. — Но поне втория път няма какво да объркат.

— Да ти го начукам! — казва ми тя.

После я откарват.

И когато получавам съобщение на пейджъра да се явя в спешното отделение, което е близо до изхода на болницата, си мисля: Няма проблем. И без това ми е на път.

Точно пред спешното отделение засичам същия тъпанар, който сутринта се опита да ме обере. Все още не са го прегледали, защото дългото чакане е основният механизъм, с който болниците се опитват да ограничават притока от пострадали без медицинска застраховка, които искат да ги прегледат в спешното отделение. Лицето му е покрито с кръв. Придържа счупената си ръка. Когато ме вижда, скача от мястото си и понечва да побегне, но аз само му намигам и продължавам по коридора.

При по-малко екстремни обстоятелства спешното отделение е любимото ми място в болницата. Хората, които работят там, са бавни и невъзмутими като фикуси. Налага се, защото в противен случай ще объркат нещо или ще превъртят от напрежение.

Освен това в спешното отделение на Католическата болница в Манхатън винаги можете да намерите лекаря, който ви е изпратил съобщение на пейджъра, защото цялото то се помещава в една голяма зала, където всичко се вижда. Преустроиха го така след един неприятен инцидент, за който по-добре да не ви разказвам. 50 50 Добре де. Веднъж се оказа, че един от спешното отделение връзва пациентите и ги държи упоени по цели дни, докато провежда „експерименти“ с тях.

Лекарката промива една прободна рана в основата на гърба, докато пациентът крещи и се извива, но двама санитари здраво го държат на мястото му.

— Какво става? — питам аз.

— Тук е истински кошмар — отговаря ми спокойно тя.

— Извинявай, но малко бързам. Какво мога да направя за теб?

— Имам един рокер, който е получил тежка контузия на тестисите при катастрофа с мотор.

— Добре.

— И е ням.

— Ням!

— Точно така.

— Чува ли нещо?

— Да.

Значи сигурно не е ням.

Поглеждам си часовника, все едно съм го нагласил да показва колко минути ми остават до появата на първия наемен убиец.

— Дай да го видя — казвам й аз.

Лекарката оставя маркуча и ме завежда при пациента.