Джош Базел - Анатомията на Питър

Но действителността беше различна. Така че й разказах всичко. Въпреки че мисълта за това, че може да ме напусне, ми се струваше ужасяваща.

Тя не ме напусна. Плака в продължение на цели часове и ме накара отново и отново да й разкажа за хората, които съм убил. Колко лоши са били и колко вероятно е било да убиват отново. Все едно се опитваше да се сдобие с разрешение да продължава да ме обича.

Освен това й казах, че ще застрелям човека и двамата му синове във Фермата, а после никога повече няма да убивам никого, освен ако не застрашава нея. Затварянето на Фермата щеше да бъде услуга, която щях да направя на Локано, за да изляза по-лесно от бизнеса. И щеше да бъде оправдано, защото щеше да спаси много човешки животи.

— Не можеш ли просто да се обадиш в полицията? — попита ме тя.

— Не — отговорих с повече сигурност, отколкото изпитвах.

— Тогава трябва да го направиш веднага — каза Магдалина.

Помислих си, че трябва да свърша по-скоро, за да спре да ме дели със сатаната и да се помъчи да ми прости.

— За да не умират повече момичета — добави тя.

Сигурно от това трябваше да се срамувам най-много. Не заради това, че според мен не биваше да нарушавам „доверието“ на Дейвид Локано, като се обадя в полицията. А защото за пръв път се сетих, че всеки нов ден е още един ден в ада за момичетата, които се предполагаше, че ще спася.

Освен това обаче се видя и още нещо: ако човек планира да живее без съвест, поне трябва да си намери някой друг да говори от нейно име.

— Трябва да стане в някой четвъртък — казах аз. — Това е денят, когато пристигат покупките на Карчър.

Магдалина само ме погледна. Идният четвъртък беше след четири дни. Времето за подготовка изобщо не беше достатъчно.

Щях да наруша още едно правило. Да направя още една крачка, без да разсъждавам трезво. Още една от многото.

— Ще го насроча за този четвъртък — реших аз.

Заедно с две сестри и анестезиолога вдигаме Скиланте с чаршафа от леглото на колелца и го преместваме на операционната маса. Не че тежи кой знае колко, но операционната маса е толкова тясна, че трябва да го сложим точно по средата, иначе ще падне от нея. Дори така ръцете му увисват от двете страни на масата, докато не им слагам поставките.

— Съжалявам — казва той, докато го нагласям.

— Млъкни, да те вземат мътните! — казвам аз през маската си.

Скиланте е единственият човек в стаята, който не е облечен с престилка и не носи маска и найлонова шапка.

Анестезиологът атакува Скиланте с първата си доза през един от венозните му пътища. Смес от болкоуспокояващо, паралитик и лекарство за заличаване на паметта. Последното се използва, ако паралитикът подейства, а болкоуспокояващото не и на Скиланте му се наложи да прекара цялата операция в съзнание, но неспособен да помръдне. В такъв случай поне няма да помни нищо, така че няма да съди болницата.

— Ще броя от пет назад — казва му анестезиологът. — Когато стигна до едно, вече ще спиш.

— Аз да не съм бебе, мамка ти? — отговаря Скиланте.

Две секунди по-късно вече е аут, а анестезиологът е пъхнал в гърлото му един стоманен ларингоскоп, който прилича на човка на жерав. Малко след това в гърлото му е натикана и пластмасова тръба и Скиланте вече „смуче пластмасовия пенис“, както очарователно се изразяват анестезиолозите. Анестезиологът проверява потока на въздуха, капва някакво прозрачно желе в очите на Скиланте и му залепя клепачите. После слага найлонов плик на главата му, така че отвън стърчи само тръбата за обдишване. Скиланте вече прилича на труп от моргата на медицинската академия, където през първите няколко месеца от курса по анатомия опаковат главата в найлон, за да не изсъхне, докато студентите стигнат до нея.

Избутвам празното легло на Скиланте навън в коридора, където в най-скоро време ще го задигнат и ще настанят някой друг пациент на него — най-вероятно, без да сменят чаршафите. Но какво да направя, да го заключа с верига за колело? После се връщам и залепям ръцете и краката му със скоч за масата като в някакъв филм за чудовища.

— Масата електрическа ли е? — подхвърлям.

Някой се изкикотва. Намирам лоста и повдигам масата на ръка.

Едната сестра разрязва болничната нощница на Скиланте с ножица, като по този начин разкрива факта, че скротумът му виси до средата на бедрата, като престилка. Сестрата посяга към електрическата бръсначка. Другата сестра увива крайниците на Скиланте в нещо като надуваем дюшек. Ако някой се сети да го включи по-късно, това ще ги предпази от измръзване.