Джош Базел - Анатомията на Питър

— Много благодаря, задето си казал на Порното, че аз съм убил Кърт Лими — казах и седнах до него.

— Не съм. Просто му казах, че не съм аз.

— А не беше ли ти?

— Не. Говори се, че е бил някакъв тъпанар, на когото е попречил да сключи сделка за една предавателна кула.

Защо ли го попитах изобщо? Ако Локано наистина беше убил Лими или беше платил на някого да го направи, щеше ли да ми каже? Пък и какво ме интересуваше? Само защото бях отказал да убия Лими, не означаваше, че сега трябва да съм в траур за него.

— Какво става? — попитах.

— Имам една работа за теб.

— Така ли?

Предварително бях решил, че ако ми предложи работа, ще кажа „не“. И ще продължа да повтарям „не“, докато той не разбере, че се отказвам завинаги.

Магдалина ме беше променила. Не че тя знаеше, че съм убивал хора. Не знаеше. Но се досещаше, че работя с отрепки, и не смееше да ме попита за подробности, което беше достатъчно неприятно.

— Това е предложение, което не можеш да откажеш — продължи Локано. — Ще направиш голямо добро на света, ако приемеш поръчката.

— Ами…

— Искам да кажа, че тези наистина са долни и гадни.

— Да. Обаче…

— Освен това ще бъде много подходящо да вземеш и Адам.

Млъкнах и го зяпнах.

— Ти сериозно ли? — попитах след малко.

— Той иска да влезе в играта. Трябва да плати цената.

— Мислех, че идеята е Адам да не влиза в мафията — казах аз.

Когато произнесох думата „мафия“, Локано се озърна.

— Недей да дрънкаш толкова — каза той. — Дори на това място.

— Мафия, мафия, мафия — казах аз.

— Престани! Господи.

— Не ме интересува — отсякох. — Не желая да го направя дори сам. Приключих.

— Искаш да се откажеш?

— Да.

Когато го казах, почувствах огромно облекчение. Преди това си мислех, че ще бъде много по-трудно. Все още не знаех как ще реагира Локано.

Той се загледа пред себе си за известно време. После въздъхна.

— Жалко, че ще те загубя, Пиетро.

— Благодаря — отговорих аз.

— Нали няма съвсем да зарежеш мен и Адам?

— Имаш предвид като приятели? Не.

— Добре.

Двамата поседяхме малко. После той каза:

— Слушай сега. Остави ме само да ти направя предложението.

— Наистина не ме интересува.

— Разбрах. Но държа да го направя. Ще ме оставиш ли само да ти разкажа?

— Защо?

— Защото смятам, че след като си чул всичко, ще погледнеш по друг начин на ситуацията. Не казвам, че трябва да си промениш решението. Просто казвам, че според мен ще размислиш.

— Съмнявам се.

— Няма проблеми. Само ме остави да ти разкажа. Този случай е като с братята Вирци, но сто пъти по-гаден.

Точно тогава разбрах, че наистина не искам да го слушам.

— Добре, разкажи ми — казах аз. — Стига да не се сърдиш, ако откажа.

— Знаеш ли как зарибяват проститутките? — попита ме Локано. — Докарват ги на едро от Украйна. Организират конкурс за модели или нещо подобно, а после ги откарват в Мексико, където им се изреждат да ги бият и изнасилват на конвейер. Много често използват и хероин, така че момичетата да не могат да избягат, защото ще останат без следващата доза. Говоря ти за четиринайсетгодишни момичета.

— И ти си замесен в това? — попитах го аз.

— Не, по дяволите — отговори той. — Тъкмо обратното ти казвам. Никой от хората, с които работя, не може да търпи това, но няма какво да направим, когато е извън страната.

Последното ми звучеше съмнително, но все пак казах:

— Добре.

— Точно сега обаче има един тип, който го върши тук. В Ню Джързи. Знаеш ли къде е окръг Мърсър?

— Не.

— Ще ти дам карта.

Вратата на сауната се отвори и ни лъхна студен въздух. Влезе един мъж с хавлиена кърпа на кръста.

— Извинете ни за минута — каза му Локано.

— Как така? — попита мъжът с руски акцент.

— Почакайте десет минути отвън, моля ви — каза Локано. — Дотогава ще свършим.

— Сауната е обща — отбеляза мъжът, но си тръгна.

— Докъде бях стигнал? — попита ме Локано.

— Не знам — отговорих.

— Окръг Мърсър. Работят трима души: баща и двамата му синове. Наричат го Фермата. Продължават да карат момичетата в Мексико, извозват ги нелегално с тирове, но оставят боя и изнасилването за тук. Така повече от момичетата оцеляват. Но след това, което им правят тези типове, не са чак толкова повече.

— Да не става дума за конкуренция, Дейвид? — попитах го аз.

Той ме погледна в очите.

— Не. По никакъв начин. Става дума, че в моята работа ми се налага да виждам такива лайна преди всички останали. Веднага щом разбрах за това, реших да ги спра. А като го разказах на моите партньори, те ми казаха да го направя. — Помълча и накрая добави: — Цената е сто и двайсет хиляди долара.