Джош Базел - Анатомията на Питър

— Супер — казах аз и си дръпнах един стол от масата. — Сега ще седна. Не стреляй.

Порното с бавно движение подхвърли револвера на холната масичка.

— Не бъди толкова тъп — каза уморено той. — Нямаше да стрелям по теб. Притеснявам се, че аз съм следващият в списъка.

— В чий списъка?

— Не знам. Точно това е въпросът.

— Аха — казах аз. — Съжалявам за Кърт.

— Това няма да ме откаже.

— От какво?

Той се извърна и каза:

— От това да вляза в мафията.

— Не знаех, че имаш такива намерения — отговорих аз.

— Естествено, че знаеш.

— Прав си, досещах се. Но това е ужасна идея и може би точно в момента не трябва да мислиш за нея.

— Няма какво да мисля. Просто ще го направя.

— Ще убиеш някого, за да впечатлиш една банда боклуци?

— Кърт щеше да иска да го направя.

— Кърт е мъртъв.

— Точно така. И аз ще се изплюя в лицето на онзи, който го е убил.

— Значи смяташ, че убиецът на Лими се интересува от това дали ще влезеш в мафията? — попитах аз.

— Нямам идея, мамка му! — каза Порното. — Дори не знам кой го е убил! — Той помълча малко и мрачно добави: — Така или иначе точно ти не можеш да ме съдиш. Нима не отмъсти за дядо си и баба си?

— Това не означава, че беше редно да го правя.

— И още как!

— Дори да е така, ти не трябва да го правиш.

— Каква е разликата?

— Между мен и теб ли? — попитах.

— Да.

— Господи!

Наистина не ми се искаше да започваме тази тема.

— На първо място аз трябваше да убия определени хора. Не го направих заради самото убийство.

Лицето на Порното светна от облекчение.

— Мамка му, човече — каза той. — Аз няма да убия невинен човек. Не съм идиот. Ще намеря някой боклук. Като онези, които баща ми ти намира. Някой изрод, който си го проси.

— Така ли?

— Така. Ако искаш, ще обсъдим всичко, преди да го направя.

— Добре — казах аз след малко.

Само това казах: „Добре“.

Сега вие ми кажете.

Това някакво обещание ли беше?

Първо се качвам на горния етаж, за да си взема антибиотиците и антивирусните медикаменти, които моите студенти предвидливо са ми оставили в пластмасова чашка — толкова са много, че едва се събират в нея.

— Сър, може би трябва да проверите…

— Няма време — отговарям аз.

Набирам някакъв произволен код на пациент, за да отворя един шкаф за течности, и вадя от там бутилка вода с 5% декстроза. 30 30 Повечето бутилирана вода в болниците съдържа 5% декстроза. Това се прави, за да не може в сметката ви да се появи следният разход: „1 литър обикновена шибана вода: $35.“

Отварям със зъби капачката и изгълтвам лекарствата.

И какво ще стане, ако студентите ми са объркали дозата?

Най-вероятно животът ми няма да се съкрати чак толкова много.

Часовникът ми постоянно ми изкарва ангелите, докато се качвам към кабинета на хирурга.

Намръщеният специализант на доктор Френдли се подпира на стената пред кабинета. Той ме поглежда кисело и се отдалечава.

След като чукам и преди доктор Френдли да каже „Какво?“, минава толкова много време, че ми идва да започна да си блъскам главата във вратата. Не отговарям, а просто влизам.

Кабинетът на гостуващия хирург е направен така, че да прилича на истински кабинет. Има дъбово бюро, зад което да седнете, преди да съобщите лошата вест, а стената е декорирана с тапет от медицински дипломи, които изглеждат доста добре от разстояние.

Френдли седи зад бюрото. На ръба на бюрото, точно до него, седи Стейси от фармацевтичната компания и изглежда искрено изненадана, че ме вижда. Когато забелязва, че я гледам, Френдли се навежда и слага ръката си на бедрото й, точно на ръба на късата рокля. Всичко й се вижда.

— Какво става? — пита ме Френдли.

— Искам да участвам в операцията на мистър Лобруто.

— Не може. Защо?

— Защото е мой пациент. Бих искал да помогна, ако е възможно.

Френдли се замисля.

— Какво пък. Ако не си ти, ще бъде моят специализант от тази болница, така че за мен няма значение. Оставям на теб да му съобщиш.

— Ще отида да го намеря — казвам аз.

— Започвам в единайсет, с теб или без теб.

— Добре.

Стейси ми хвърля някакъв поглед, но аз съм толкова отвратен, че дори не се опитвам да разбера какво иска да ми каже.

Просто излизам.

Пресмятам, че за да стигна навреме за операцията на Скиланте, трябва да свърша работа като за четири часа през следващите два часа, а след това да свърша работа за още четири часа в двата часа след операцията. Веднага разбирам, че това означава да натоваря моите студенти с повече отговорности, отколкото е обичайно (или законно) в такива случаи, а освен това през цялото време да държа поне по един моксфан под езика си. За да съм на чисто от морална гледна точка, поне не давам моксфан на студентите си.