Джош Базел - Анатомията на Питър

Започваме. Преглед на пациентите. Шибан преглед на шибаните пациенти. Отиваме при тях, събуждаме ги, светим с фенерче в очите им и ги питаме дали още са живи — толкова бързо, че дори онези, които разбират английски, не схващат какво правим или какво ги питаме, по дяволите. После им сменяме системите, проверяваме артериите и тъпчем лекарства във вените им. След това светкавично попълваме картоните им. Ако са в изолатора за туберкулозноболни, в който не трябва да се влиза без костюм и маска, теглим една майна на хигиенния контрол и просто влизаме и излизаме по най-бързия начин.

Като стана дума за контрол, през цялото време трябва да избягваме и двата отряда за епидемиологичен контрол, които се опитват да ме пипнат и да проверят какво става с пробата от човека със задника, която разнасям в кръвта си. Мястото от убождането на иглата вече почти не ме боли, а и точно сега нямам време за тези глупости.

Докато минаваме от стая в стая, отново и отново преоткриваме какво впечатляващо място са болниците: място едновременно за хора, които ужасно бързат, и за други, които са толкова бавни, че никога не успяват да се отдръпнат навреме.

Дори спасяваме живота на няколко души — ако наричате поправянето на грешно предписаните лекарства на някой пациент „спасяване на живота“. Проблемът най-често е в някоя сестра, която се готви да инжектира двойно по-голяма доза, понеже умножава милиграмите по фунтове, а не по килограми телесно тегло, но има и по-екзотични случаи: например някоя сестра, която се готви да инжектира „Комбивир“ на пациент, който се нуждае от „Комбивент“.

На няколко пъти се налага да помагаме на хора да вземат трудно решение, от което зависи дали ще живеят или не. Това също не ни отнема много време. Ако имаше очевидно решение, те вече щяха да са стигнали до него и тъй като очевидно няма такова, просто нищо не ги съветваме. За това си има форуми в интернет.

— Ходете си — казвам на моите студентчета, когато приключваме.

Останали са ми деветдесет секунди до началото на операцията.

— Искаме да гледаме операцията — казва едното.

— Защо? — питам ги аз.

Но пък може да помогнат с нещо.

Така че всички хукваме към операционната.

В предоперационната зала няма никой друг, освен анестезиолога. Сестрата пита кога ще дойде Френдли, дали аз ще попълня документите и кога най-сетне ще докарат шибания пациент.

Попълвам документите със скоростта и прецизността на сеизмограф. После изстрелвам децата да попрочетат нещо за коремната хирургия, а аз лично отивам да докарам Скиланте.

— Здраво ти го начуках, Мечок — казва ми неочаквано той, докато чакаме асансьора.

Скиланте все още е в леглото си на колелца.

— Абсолютно вярно — казвам аз.

— Имам предвид, че ти го начуках повече, отколкото исках.

Пак натискам бутона за повикване.

— Така ли? — казвам разсеяно.

— Аха. Мислех, че Пюрето е в Аржентина.

— Не те разбирам.

— Но той е тук, в Ню Йорк. В момента. Току-що научих.

— Исках да кажа, че не знам кой е този Пюрето, да му го начукам.

Предполагам, че може да е някой от по-малките братя на Порното, които са мекушави копелета и този прякор би им отивал.

— Извинявай — казва Скиланте. — Имам предвид Порното. Забравих, че двамата бяхте приятели.

— Какво?

Асансьорът пристига. Пълен е.

— Чакай малко — казвам на Скиланте и се обръщам към останалите. — Всички вън. Този пациент е болен от заешки грип.

Когато хората избягват, ние се качваме и вратите се затварят, натискам същия бутон, който натисна Стейси сутринта, за да спре асансьора.

— Сега ми кажи за какво говориш, по дяволите.

— Порното — казва Скиланте. — Вече го наричат Пюрето заради лицето му.

— Порното е мъртъв. Аз го хвърлих от един прозорец.

— Ти наистина го хвърли от един прозорец.

— Да, наистина.

— Но той не умря.

За секунда не казвам нищо. Знам, че това не е вярно, но стомахът ми казва друго.

— Глупости! — отсичам аз. — Бяхме на шестия етаж.

— Не казвам, че му е било приятно.

— Ебаваш ме.

— Заклевам се в света Тереза.

— Порното е жив?!

— Аха.

— И е тук?!

— В Ню Йорк е. Мислех, че е в Аржентина. Отиде да живее там, за да се научи да се бие с нож.

Скиланте заговаря още по-тихо, защото очевидно се притеснява да продължи.

— За да те намери и да ти отмъсти — продължава той.

— Ами… това е просто страхотно — казвам аз най-сетне.

— Съжалявам. Мислех си, че ако умра, ще имаш малко време. Но сега разбирам, че нямаш, това искам да кажа. Ако наистина умра, сигурно ще ти останат само няколко часа, за да се махнеш от града.