Джош Базел - Анатомията на Питър

— Ами сигурно трябваше да помислиш за това преди двайсет години — отговорих аз.

Какво да ви кажа? Той беше бащата на най-добрия ми приятел. В някакъв момент започвате да си мислите, че е нещо като вашия собствен баща или поне такъв, какъвто би трябвало да бъде. Започвате да вярвате, че той ви харесва, можете да му имате доверие и дори да го обиждате.

Но така и не си мислите нещо от рода на: „Този човек е интелигентен убиец. Ако го ядосаш, ще се обърне срещу теб. Без да му мигне окото“.

Или поне не си го мислите, докато не е станало твърде късно.

Когато се прибрах в апартамента, на телефонния секретар имаше съобщение.

— Ало? Обажда се Магдалина.

Говореше шепнешком, все едно се боеше да не я чуят. После помълча малко и затвори. Нищо повече. Не беше оставила номер.

Направо се побърках. Пуснах го пет-шест пъти, после се обадих на Джуди Локано и накрая на Шърл, макар че ми беше малко неудобно заради историята с Лими. Шърл ми даде номера на сватбената агентка от Манхатън, която беше наела секстета.

Агентката вдигна мобилния си, докато шофираше, и ми обясни, че не дава телефоните на музикантите, „за да не ги притесняват“. После добави:

— Не се съмнявам, че ще си намерите чудесен оркестър, ако става дума за собствената ви сватба.

Уговорих се с нея да се срещнем в офиса й на следващия ден, за да направим ориентировъчна сметка. Тя започна да флиртува с мен и да ми иска разни неща, но аз дори не се постарах да разбера дали говори сериозно, а просто направих всичко, което искаше. Почти не забелязвах какво се случва.

Беше още по-лесно да науча програмата на Магдалина. Марта, нейната агентка, изобщо не се притесняваше да я обявява на всички, за да се рекламира.

Повечето от изпълненията в програмата на квартета на Магдалина бяха в частни домове, но не беше сигурно дали тези домове са достатъчно големи, за да се натреса без покана и да не ме забележат, така че си избрах една сватба в парк „Форт Трайън“ в горната част на Манхатън, която започваше чак вечерта. Когато пристигнах, се оказа, че тържеството ще се проведе в една-единствена голяма тента, долепена до ресторанта с каменни стени по средата на парка. Сватбата не беше голяма, но атмосферата беше непринудена и веднага щом се събраха малко повече хора, успях да се смеся с тях. Бях облечен с обикновен костюм, след като правилно бях предположил, че никой няма да тръгне да прави сватба насред парка с официално облекло.

Магдалина беше облечена със същата бяла риза и черни панталони — като сервитьорка. Стоях отстрани, докато не направиха пауза за по цигара нагоре по хълма, и едва тогава се приближих до нея. Тя си говореше с челистката, недалеч от микробуса, с който бяха дошли.

— Здравейте — казах аз.

— Здравейте — отговори челистката толкова недружелюбно, че обратната захапка изпъкна още повече.

— Няма проблем — обади се Магдалина.

Челистката каза нещо на език, който дори не можах да разпозная, и Магдалина й отговори на същия език, или поне така предполагам.

— Ще бъда наблизо — каза ни челистката и ни остави.

Двамата с Магдалина се загледахме един в друг.

— Много те пази — казах аз най-сетне.

— Да. Смята, че така трябва. Не знам защо.

— Напълно я разбирам.

Тя се усмихна.

— Това реплика за свалка ли беше?

— Не. Почти не. Искам да се запозная с теб.

Тя сведе глава встрани и присви едното си око.

— Знаеш ли, че съм румънка?

— Не. Не знам нищо за теб.

— Нямаме големи шансове. Ти си американец, а аз съм румънка.

— Изобщо не мисля така.

— И аз — каза тя.

Въпреки малкия шанс да съм я разбрал правилно, рискувах и попитах:

— Кога мога да те видя?

Тя погледна встрани и въздъхна.

— Живея с родителите си.

За един ужасен миг се запитах дали не е на шестнайсет или нещо подобно. Със сигурност беше възможно да е на толкова. От друга страна, можеше да е и на трийсет, защото излъчваше някаква древност, все едно беше вампир… или ангел.

Честно казано, дори да се беше оказала на шестнайсет, това нямаше да ме спре.

— На колко си години? — попитах аз.

— На двайсет. А ти на колко си?

— На двайсет и две.

— Е, добре — каза тя и се усмихна. — Идеално.

— Ела с мен, още сега — казах аз.

Тя ме докосна по ръката със силните си тънки пръсти. Аз обърнах длан, за да сплета моите пръсти с тях.

По-късно, когато щеше да заспива, обхванала топките ми с тези пръсти (макар че почти не се събираха в тях), обичах да си спомням тази вечер в парка. Но тогава тя каза: