Джош Базел - Анатомията на Питър

— Не, не, наистина имам нужда този пациент да остане жив.

Професор Мармосет замълчава. После ме пита:

— Наред ли е всичко, Ишмаел?

— Не — отговарям аз. — Налага се да спася този пациент на всяка цена.

— Защо?

— Дълга история. Но се налага.

— Да се тревожа ли за теб?

— Не. Няма полза от това.

Професор Мармосет отново замълчава, докато реши какво да ме прави.

— Добре — казва той. — Затварям, но само защото очаквам няколко други обаждания. Искам да ми се обадиш пак, когато можеш да ми кажеш какво точно става. Остави ми съобщение. Междувременно май трябва да се подготвиш за операция.

— Да се подготвя за операция?! Не съм правил операция от медицинската академия. А и тогава се изложих.

— Да, спомням си — отговаря ми той. — Но не може да си по-зле от Джон Френдли. Успех.

После затваря.

Запознах се с Магдалина на сватбата на Дениз, вечерта на 13 август 1999 г. Тя беше в струнния секстет и свиреше на виола. Обикновено свиреше в квартет, но агентът й работеше с няколко различни квартета, така че, когато хората искаха шестима музиканти, както често се случва на сватби, агентът просто го сформираше за случая. На сватбата на Дениз имаше секстет, а след вечерята — диджей.

Беше голяма сватба. Тържеството беше в един клуб на Лонг Айланд, в който членуваше семейството на младоженеца, защото Дениз беше решила да се ожени на Източния бряг, където живееха повечето й роднини. Двамата с Порното бяхме настанени на около два километра от нея.

Всички някак си разбраха, че работата ми е да пазя Порното и да внимавам да не остане прекалено трезвен или пък да не се напие толкова, че да развали тържеството. Задачата ми беше доста тъпа и с напредването на вечерта никак не ставаше по-приятна. Страдах от почти същия махмурлук като него и ми писна да го слушам как се оплаква. Донякъде смятах, че ако говори сериозно, наистина трябва да скочи и да отвлече Дениз.

Да пренебрегне ограниченията на традициите и семейството си и поне веднъж да постъпи така, както пише в любимата му книга „Златната клонка“.

Но ритуалите превръщат всички в шибани идиоти. Приличаме на онези птички, които си обръщат главата назад, когато спят, защото прародителите им са спели с пъхнати под крилото глави. Плутарх твърди, че е глупаво да се пренася младоженката през прага, защото, макар и да не помним, това повтаря историята за похищението на сабинянките. И това го казва самият Плутарх, още преди две хиляди години, да му се не види! Продължаваме да изобразяваме смъртта с коса в ръка. Трябва да я изобразяваме качена на трактор с логото на „Арчър Даниълс Мидланд“, гиганта в агробизнеса.

Така че сигурно е разбираемо защо Порното не беше в състояние да спре цирка, който си вървеше от хиляди години. Въпреки това на мен ми призляваше от него, а и влажността ме съсипваше. В някакъв момент отидох до бара и се върнах по заобиколния път, за да остана по-дълго време далеч от него.

И тогава видях Магдалина.

Не съм сигурен дали това ви влиза в работата, но ако наистина държите да ви разказвам за нея, ето.

Физически: имаше черна коса. Високо чело. Полегати очи. Беше дребна и фина. Освен в ханша, който беше с добре развита мускулатура от бягането. Преди да се запозная с нея, си падах по високи блондинки. Тя ги разбиваше от раз.

Бялата риза, с която свиреше на виолата, й беше прекалено голяма, така че я носеше с навити ръкави и разкопчана на шията. Ключиците й се виждаха. Когато свиреше, косата й беше прибрана с кадифена диадема, но няколко кичура винаги се измъкваха от нея и се извиваха над високото й чело. Когато я видях за пръв път, приличаха на антени на насекомо.

Тази вечер изглеждаше бледа, но когато почернееше от слънцето, кожата й ставаше кафява, все едно беше от Египет или от Марс. Ръбът на бикините й беше опънат от острите й кости, на един сантиметър пред корема й, така че можех да си пъхна ръката там. Имаше плътни устни. Готов съм да убия отново всички, които съм убивал, за да си върна тези устни.

Разбира се, нищо от изброеното не ви казва съществени детайли за нея. Дори не ви описва как изглеждаше.

Беше румънка. Беше родена там и беше емигрирала в САЩ на четиринайсет — достатъчно късно, за да запази следи от акцент. Беше католичка до мозъка на костите си. Ходеше на църква всяка неделя и горната й устна се изпотяваше, когато се молеше.

Може да ви се стори странно, че някоя жена — всъщност единствената — която съм обичал силно, е била толкова религиозна. Но аз обичах дори и това у Магдалина. В нейно присъствие беше трудно да се твърди, че в света все пак не съществува някаква магия, а освен това тя не вярваше в догмите. За нея фактът, че е католичка, а аз не, също беше Божия работа. Бог искал ние двамата да бъдем заедно и никога нямало да я накара да се влюби в някого, когото Той не обича.