Джош Базел - Анатомията на Питър

До края на пресечката се чувствам точно като професор Мармосет.

Когато го намираме, Дюк Мосби е спрял в един каменен павилион сред парка „Ривърсайд“ с изглед към река Хъдсън. Гледката наистина е страхотна, но реката си го връща тъпкано за нея, като блъска влажен бръснещ вятър в лицата ни. От онзи вятър, който се усеща дори през отворите за вентилация на болничните чехли. Той завихря падащия сняг. Косата и миглите на Мосби са побелели.

— Какво става, мистър Мосби? — извиквам аз, за да ме чуе през вятъра.

Той се обръща и се усмихва.

— Нищо особено, докторе. А при теб?

— Познаваш ли Мършон?

— Естествено — отговаря Мосби, без да го погледне. — Я ми кажи нещо, докторе. Защо е толкова важно човек от време на време да погледа реката?

— Не знам — отговарям. — Май съм изпуснал тази лекция в медицинската академия.

— Според мен е, защото поне понякога трябва да виждаме нещо, което Бог е създал. Ако оставят малко дървета покрай лагерите за военнопленници, хората няма да искат да бягат толкова.

— Ако искам да видя нещо, което Бог е създал, предпочитам да погледам някоя путка — обажда се Мършон.

— Случайно да виждаш някоя путка наоколо? — пита го Мосби.

— Ами не.

— Значи ни остава реката — отговаря Мосби и едва сега забелязва прическата на хлапето. — Какво е това на главата ти, по дяволите?

В този момент ми хрумва мисълта, че май откачам.

— Може ли вече да се връщаме в болницата? — питам аз.

Във фоайето отново се опитвам да се свържа с професор Мармосет, по-скоро по навик. Стискам зъби, защото очаквам да чуя автоматичния телефонен секретар, но вместо това той отговаря лично.

— Здрасти, Карл — казва той.

— Професор Мармосет?

— Да? — казва той с известно объркване. — Кой се обажда?

— Ишмаел — отговарям. — Задръжте така.

После се обръщам към Мършон.

— Ще се оправиш ли оттук нататък?

— Ще се оправя, докторе — отговаря ми той.

— Вярвам ти — казвам му аз, като го гледам право в очите.

Хората понякога се впечатляват от този номер.

— Закарай го във физиотерапията, изчакай двайсет минути и попитай защо още не са го насочили към някой кабинет. Когато ти кажат, че няма записан час, го върни горе и кажи, че във физиотерапията са объркали документите. Разбра ли?

— Разбрах.

— Вярвам ти — повтарям аз и отново се обръщам към телефона. — Професор Мармосет?

— Ишмаел! Не мога да говоря много, чакам друго обаждане. Какво става?

Какво става ли? Толкова се радвам, че съм се свързал с него, та не мога да си спомня точно откъде смятах да започна.

— Ишмаел?

— Имам пациент с рак на стомаха — отговарям аз.

— Лоша болест. И какво?

— Ще го оперира един хирург, който се казва Френдли. Проверих го…

— Джон Френдли?

— Да.

— И пациентът е твой?

— Да.

— Нека някой друг да го оперира — казва ми той.

— Защо?

— Защото предполагам, че искаш пациентът ти да оживее.

— Френдли е хирургът с най-висок рейтинг в Ню Йорк — изтъквам аз.

— Да, според списанията — казва професор Мармосет. — Но той фалшифицира статистиката. Например използва собствени кръвни банки в операционната, така че да не докладва за кръвопреливане. Ако говорим за истинския живот, той е заплаха за живота на пациентите.

— Господи — казвам аз, защото току-що съм се сетил нещо. — Той не искаше пациентът да подписва нареждане да не го съживяват.

— Точно така. Ако се превърне в зеленчук, Френдли няма да го докладва като смъртен случай.

— Мамка му! Как да се отърва от него?

— Чакай да помисля — казва професор Мармосет. — Добре, измислих. Ще се обадиш на един хирург от „Корнел“, който се казва Лиланд Маркър. Сигурно е на ски, но от кабинета му ще се свържат с него. Кажи на секретаря му, че Бил Клинтън трябва да се оперира, но тайно се е записал в Католическата болница в Манхатън, за да не разберат журналистите. Кажи му, че Клинтън се е записал под фалшиво име, и му кажи името на пациента си. Маркър ще побеснее, когато разбере истината, но дотогава ще е прекалено късно и няма да може да откаже операцията.

— Май нямам време за това — отговарям аз. — Мисля, че Френдли ще го оперира след няколко часа.

— Ами винаги можеш да му сипеш сънотворно в кафето, но доколкото съм чувал за него, той дори няма да го усети.

Подпирам се на стената. Бръмченето в ушите ми е станало по-силно и започва да ми се вие свят.

— Професор Мармосет — казвам аз. — Имам нужда този пациент да остане жив.

— Някои хора май трябва да се научат да се дистанцират от пациентите си.