Джош Базел - Анатомията на Питър

Докато слизаме с асансьора, пак го питам как се казва.

— Мършон — отговаря то.

Не го питам как се пише това.

Накарал съм го да си облече палтото. Аз съм облечен с престилка, на която е зашито името „Д-р Лоти Луиз“. Не знам коя е Лоти Луиз, но очевидно си оставя престилката на удобни места. Или поне досега е правила така.

— Между другото, Мършон, никога не си прави пиърсинг на езика — подхвърлям, докато пристигаме.

— В никакъв случай, да не съм луд! — отговаря той.

Навън вали сняг, който обръща на суграшица, така че пред болницата е пълен хаос. Както се казва, видимостта е ниска.

Не знам на какво се надявах — добре де, надявах се на следи от инвалидна количка в кишата — но тротоарът е посипан със сол и по него минават петдесет души в минута. Освен това на фасадата на болницата има метална козирка, дълга петдесет метра. На тротоара под нея не се вижда нищо, освен черни локви.

— Накъде ли е тръгнал? — питам аз. А си мисля: ако изобщо е излязъл от тук, защото на всяка страна на сградата има поне по един изход.

— Насам — отговаря Мършон.

— Защо насам?

— Защото е надолнище.

— Ха! — казвам аз. — Вече се радвам, че те взех.

Стигаме до ъгъла и виждаме, че улицата, пресичаща авенюто, по което вървим, се спуска към реката още по-стръмно. Мършон кимва и продължаваме по улицата.

След две пресечки стигаме до десетина метра киша, способна да задържа следи. Разбираме това, защото в нея са останали ясни следи от инвалидна количка. Следите сочат към една метална врата на сграда със заковани прозорци, издраскана с графити, но изчезват малко преди нея.

Отивам и удрям по вратата. Мършон подозрително оглежда сградата.

— Какво е това място? — пита ме той.

— Казва се „Големите пръчки“ — отговарям.

— Какво представлява?

— Ти сериозно ли питаш?

Той ме гледа недоумяващо.

— Гей бар — обяснявам.

Вратата се отваря. На прага стои петдесетгодишен чернокож мъж с посивяла коса и гръден кош като буре. Облечен е с памучна работна риза и носи бифокални очила.

— Кажете — промърморва той и накланя главата си назад, за да ни погледне през долната половина на очилата.

— Търсим чернокож старец в инвалидна количка — отговарям аз.

Известно време той просто стои и си подсвирква някаква мелодия, която не разпознавам. После казва:

— Защо?

— Защото искахме такъв за коледен подарък — обажда се Мършон. — А в магазина са свършили.

— Защото е пациент в болницата и е избягал — отговарям аз.

— От психиатричната болница ли?

— Не. Има гангрена на двата крака. Макар че освен това е луд наистина.

Мъжът се замисля за момент, като продължава да си свирка.

— Не знам защо, но по някакъв идиотски начин ми вдъхвате доверие — казва най-сетне той. — Човекът, когото търсите, продължи към парка.

— Защо дойде тук? — питам аз.

— Искаше одеяло.

— Даде ли му?

— Дадох му да се завие с едно яке, което си е забравил някой клиент. — Той се оглежда и потреперва от студ, което го кара да спре да си подсвирква. — Това ли е?

— Аха — отговарям аз. — Но ти дължим една услуга. Ела в болницата, за да ти прегледаме емфизема.

Мъжът присвива очи и се вглежда в името на бялата ми престилка.

— Благодаря, доктор Луиз — казва ми той.

— Казвам се Питър Браун. Това е Мършон. Ще те вкараме безплатно.

Мъжът започва да се смее, но се закашля и спира.

— Мисля, че съм доживял толкова години точно защото не съм стъпвал в болница — отговаря той.

— И ти си прав — съгласявам се аз.

Докато отиваме към парка, Мършон ме пита как съм разбрал, че човекът има емфизем. Изброявам му физическите симптоми и накрая питам:

— Нека да те науча на нещо, Мършон. Какви са хората, които постоянно си подсвиркват?

— Задници? — казва той.

— Добре. И какви още?

Мършон се замисля, преди да отговори.

— Хора, които си мислят за нещо, и подсъзнателно се сещат за мелодия, свързана с него. Например, когато те изпитват за черепно-мозъчни нерви и неволно започнеш да си подсвиркваш мелодията на „Горе главата“.

— Добре — казвам аз. — Но освен това много хора си подсвиркват, защото подсъзнателно се опитват да увеличат налягането в белите си дробове, така че да поемат повече кислород.

— Сериозно?

— Аха. Нали знаеш онези джуджета от филма за Снежанка, които работят в мината?

— Да, сещам се.

— Ако беше болен от силикоза, и ти щеше да се скъсаш от свирукане.

— Мамка му — казва той.

— От мен да го знаеш — казвам му аз.