Джош Базел - Анатомията на Питър

Отдолу беше доста страшно. Романтичната представа за света под крайбрежната алея не включва бездомниците, които почти не се виждат в тъмното и се разбягват, когато ги приближавате, все едно са наплашени от нещо, за което не знаете.

Въпреки това, въпреки мрака, сенките и подпорните колони Порното ни прекара доста бързо до другия край. Все едно познаваше пътя. Тогава си помислих, че просто е толкова депресиран, задето Дениз ще се омъжва, та не му пука какво ще стане с него или с нас, но когато стигнахме до края — ограда от телена мрежа, в която вертикално бяха вплетени найлонови ивици — той вече знаеше къде поддава оградата. Докато Дениз и Лиза се оплакваха от студения пясък, Порното избута оградата навътре, за да се промушим. Дениз мина първа, останалите я последвахме и изведнъж отново се озовахме под светещото нощно небе на Ню Йорк.

Под краката ни отново имаше асфалт и бяхме в дъното на някакви сгради, които приличаха на нещо средно между електростанция и гимназия. Бяха от бетон, на два или три етажа, с цилиндрична форма и покрити тунели, които ги свързваха на нивото на земята. Нямаха прозорци — само тръби, които излизаха направо от стените. Чуваше се тихо бръмчене и се усещаше непозната гадна миризма.

Освен това в далечината се издигаше и някаква постройка с амфитеатрална форма. Алуминиевите седалки се виждаха отдолу.

— Какво е това, завод за преработка на отпадъци ли? — попитах аз.

Дори не можех да определя къде се намираме спрямо паркинга, на който бяхме оставили колата.

— Нищо подобно — отговори Порното.

Той тръгна право към най-голямата сграда. Дениз и Лиза, които все още се обуваха, изругаха и заподскачаха след него.

Докато го настигнем, Порното вече беше до входа на сградата. И имаше ключ.

Когато отвори вратата, ни блъсна вълна от топъл въздух, сякаш някой въздъхна. Въздухът миришеше на океан. На концентрат от океан.

В светлината на фенерчето на Порното видяхме коридор, който се извиваше покрай стената. Приличаше на вътрешността на подводница — прясно боядисани в синьо метални тръби, мокър цимент, множество циферблати и някакви резервоари.

— И затворете вратата — каза Порното и продължи напред.

Миризмата на океан беше много по-силна, отколкото на плажа.

— В аквариума ли сме, Порно? — попитах аз.

— Горе-долу — отговори той и се обърна да провери дали съм затворил вратата.

— Как така горе-долу?

— Това е нещо като заден вход.

Коридорът свърши с жълто метално стълбище, което продължаваше по извивката на стената и се губеше в мрака.

— Тук вони отвратително — обади се Лиза.

— Според мен вони на бардак — каза Дениз.

Тя вече се беше заразила от откаченото настроение на Порното. Хвана го за ръката и го задърпа нагоре по стълбите.

Всъщност не миришеше така. Миришеше на входа на пещера, в която спи великан.

— Това не е добра идея — обади се Лиза.

Дениз се обърна към нея и сложи пръст на устните си.

— Шшшт. Пиетро ще се погрижи за теб.

После се обърна към мен, разтвори пръсти пред устните си и показа езика си между тях. След това двамата с Порното изтрополиха нагоре по стълбите и се изгубиха от поглед, макар че продължавахме да виждаме подскачащата светлина на фенерчето.

— Мамка му — каза Лиза.

— Може да останем тук, ако предпочиташ — отговорих аз.

— Да бе, точно така.

Тя погледна назад покрай стената, която отново беше потънала в мрак. После отметна косата си от челото, влажна от пот.

— Ще тръгнеш ли пръв? — попита ме.

— Естествено — отговорих и тръгнах нагоре по стълбите.

Скоро стана съвсем тъмно, аз забавих крачка, тя ме настигна и ме прегърна през кръста. Имаше много силни ръце. Това току-що беше започнало да ме възбужда, когато кракът ми увисна във въздуха и разбрах, че сме стигнали до върха на стълбището.

— Дениз! — просъска Лиза.

— Насам — каза Дениз.

Гласът й беше дрезгав и отекваше от стените. Двамата с Лиза тръгнахме по посока на гласа по някакъв коридор с нисък сводест таван, като внимавахме да не си ударим главите в него, и изведнъж отново започнахме да виждаме, макар че Порното беше изгасил фенерчето си. Залата, в която се бяхме озовали, имаше капандури.

„Зала“ може би не беше най-точната дума, но както и да го наречем, беше огромно шестоъгълно помещение, а металната пътека, на която бяхме стъпили, го обикаляше по цялата дължина отвътре като балкон, така че по средата оставаше открито пространство с диаметър десетина метра.