Джош Базел - Анатомията на Питър

— Сериозно? — казах аз.

— Какво значи това? — попита ме тя.

Прилоша ми. Седнах на дивана, за да не ми проличи и тя да ме изгони.

Трябваше ми още информация.

— Как изглеждаха? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Като евреи.

Реших да пробвам нещо друго:

— Защо полицията вече идваше насам?

— Как така?

Тя седна на ръба на креслото с изправен гръб, все едно беше готова да се хвърли към телефона в случай на нужда.

— Как са разбрали в полицията, че ще стане нещо?

— Не знам. Владис вече им се беше обадил.

— Преди момчето и момичето да дойдат? — попитах аз.

— Да.

— А той откъде е знаел, че ще дойдат?

— Нямам представа. Сигурно ги е чул. Беше отдавна.

— Не помниш ли?

— Не. Не помня.

— Двама евреи са влезли през прозореца и са те завързали, а ти не помниш как брат ти е разбрал, че ще дойдат?

— Не.

— Дали не е било, защото вие с брат ти сте взели пари от тях, като сте ги излъгали, че ще спасите роднините им?

Тя застина.

— Защо ми задаваш такива въпроси?

— Защото искам да разбера какво е станало.

— От къде на къде ще говоря за това с теб?

Помислих малко, преди да отговоря.

— Защото двамата сме единствените останали на Земята хора, за които това има значение, а като те гледам, едва ли ще си жива много дълго.

Тя ми каза нещо в смисъл да си затварям устата.

— Просто ми кажи какво стана — продължих аз. — Моля те.

Лицето й беше почервеняло.

— Продавахме на евреите надежда — каза ми тя. — Господ ми е свидетел, че можеха да си позволят цената.

— Спасихте ли изобщо някои от тях?

— По време на войната беше невъзможно да се спасят евреи. Дори да искахме.

— А когато разбираха какво правите, организирахте да ги убият?

Тя се извърна, когато казах това.

— Махай се — каза тя.

— Защо ги мразехте толкова много? — попитах аз.

— Защото контролираха цялата страна — отговори тя. — Точно както контролират Америка. Махай се от къщата ми.

— Ще се махна — отвърнах аз. — Ако ми кажеш имената на момчето и момичето.

— Не ги знам! — каза тя. — Махай се!

Изправих се. Нямаше как да бъда по-сигурен.

Отидох до вратата. Когато я отворих, в къщата нахлу леден вятър.

— Чакай — спря ме тя. — Повтори ми как се казваха дядо ти и баба ти.

Обърнах се и казах:

— Не, няма. Просто се питам защо са те оставили жива.

Тя ме изгледа продължително, преди да отговори.

— И аз винаги съм се питала същото.

Тръгнах си и затворих вратата след себе си.

И така, аз реших следното:

Нямаше да убивам жени (което беше очевидно), но освен това нямаше да убивам и хора, които бяха направили нещо лошо само в миналото. Щях да убивам единствено хора, които продължаваха да представляват заплаха. Нямаше как да разбера защо дядо и баба са оставили Бланша Пшедмешче жива, но тя беше жена, а убийството на брат й е било достатъчно, за да прекратят операцията си. Явно това беше причината.

Междувременно, ако Дейвид Локано искаше да ми възлага убийства на убийци, чиято смърт щеше да направи този свят по-добро място, щях да проверявам информацията, получена от него, а след това щях да се чувствам свободен — дори длъжен — да ги издирвам и да ги убивам.

Нито веднъж не се замислих, че ако дядо и баба одобряваха този начин на живот, сигурно нямаше да ми говорят толкова за мир и толерантност, а сами щяха да ми разкажат за мисията си да убият Будек. Нямаше нужда да мисля за такива неща. Все пак самата съдба ми беше казала какво да правя.

Ех, младост. Младостта е като хероин, който сте изпушили, вместо да го шмъркате. Свършва толкова бързо, че направо не е за вярване как продължавате да плащате за това и досега.

Докато отивам да сложа катетри на няколко души, ме засичат моите студенти по медицина.

— Оцеляването до пет години status post 24 24 Status post се съкращава s/p и е често употребяван медицински термин, който означава „след, но не непременно предизвикано от“. Преводът от латински гласи: „Пробвай да ме осъдиш сега, шибаняк такъв“. гастректомия е десет процента — казва едното. — Но само петдесет процента преживяват самата операция.

— Аха — отговарям аз.

Погледнато оптимистично, това означава, че ако Скиланте вземе, че наистина преживее операцията, шансовете му да остане жив още пет години след това са по-скоро двайсет, отколкото десет процента, защото в десетте процента вероятно се включват и хората, които умират по време на операцията. Погледнато песимистично, има шанс петдесет на петдесет Скиланте да пукне точно днес, на операционната маса. И ако стане така, Дейвид Локано да си го изкара на мен.