Джош Базел - Анатомията на Питър

Така намирате барака 37 и разбирате, че пазачът е прав само наполовина. Бараката е комбинирана за две националности, единствената от този тип в Аушвиц: в нея има изложбена експозиция за словаците (която е по-старата, както си личи от експонатите), а вече и за евреите. Но цялата барака всъщност е затворена, а на бравата има верига. По-късно ще разберете, че точно тази барака по-често е била затворена, отколкото отворена — например не е била отворена нито веднъж между 1967-а и 1978-а. Семейството ортодоксални евреи от автобуса стои пред веригата и тъжно я гледа.

Естествено, разбивате шибания катинар с ритник и отваряте вратата, като пускате семейството ортодоксални евреи да влязат преди вас.

Вътре има ужасни неща, защото в Аушвиц са загинали толкова много евреи, че нещата, които са останали от тях — косата, дървените крака на ветераните, които са се сражавали за Полша в Първата световна, детските обувки и прочие — изпълват цели помещения, в които започват да мухлясват и да вонят. В сравнение с това дори злобните информационни табели не могат да ви ядосат — например тези, на които от фразата „полски евреи“ е изчегъртана думата „полски“, а за националсоциалистите се твърди, че са реагирали на непропорционално голямото представителство на евреите в бизнеса и правителството. (Фразата за „непропорционално голямото представителство“ ми е любимата от арсенала на антисемитите — всеки път, когато някой избие половината евреи на Земята, както се е случило през Втората световна, оцелелите придобиват два пъти по-голямо непропорционално представителство.)

В крайна сметка се качвате обратно на автобуса и продължавате към лагера на смъртта в Биркенау. (Извинете — „Бжежинка“. В Полша никъде не пише „Биркенау“.) И там, в огромните руини на римските бани, където е бил лагерът на смъртта, дори европейците започват да плачат. Скръбта в това място практически се чува — като някакво стържене, което прониква в ушите ни.

Най-сетне екскурзоводката идва при всеки един, за да го потупа по рамото и тихо да каже, че се връщаме в Краков.

— Нали ще спрем в Моновиц? — питате вие.

Тя отговаря, че не знае какво е „Моновиц“.

— Моновице — казвате вие. — Двори. Лагерът „И.Г. Фарбен“. Аушвиц III.

— О — казва тя. — Това не е включено в обиколката.

— Защо не? — питате вие.

Половината от хората, които са оцелели в Аушвиц, са били затворени именно там. Не само моите дядо и баба: хора като Примо Леви и Ели Уизъл.

— Аз съм само екскурзоводка — отговаря тя.

В крайна сметка вие заплашвате, че ще отидете пеш, ако не ви закарат, и тя ви оставя да го направите. Намирате пътя и вървите половин час по него. После стигате до портал от бодлива тел — нов, с истински пазачи с автомати. Един от тях ви обяснява, че посещенията са само със „специално разрешение“.

И когато поглеждате над рамото му, разбирате защо. От комините на Моновиц продължава да се издига черен дим. Заводът продължава да работи и никога не е бил затварян. 23 23 „И.Г. Фарбен“ е химическата компания, която е управлявала затворническия лагер в Аушвиц — названието на компанията не е лично име, а съкращение от „Интернационална компания за бои“ на немски — и която е оцеляла след войната с обяснението, че трябва да продължи да работи, за да осигурява средства за репарации на бившите си роби. В завода й са работили поне 83 000 във всеки един момент. След това в продължение на десетилетия се представя за жертва, измъчвана от алчни и злобни евреи. През 2003 г. най-сетне е принудена да изплати сумата от двеста и петдесет хиляди долара (общо, не на човек) и вместо това обявява фалит. Но не и преди да се обособи в четири отделни компании — „Агфа“, Ба Ес Еф, „Байер“ и „Хьохст“ (по-късно придобит от фармацевтичния гигант „Авентис“), които просперират и досега.

И след като говорите със засмените свине на портала, тръгвате пеш обратно към Аушвиц, за да си хванете такси, а ноктите ви са забити толкова силно в дланите, че от тях тече кръв.

Когато се върнах в Краков (мама му стара, смърфовете са построили средновековно селце на един хълм! И то все още изглежда страхотно до последния детайл, защото нацисткият губернатор на Полша е живял в замъка и е запазил сградите!), вечерях в едно ресторантче от комунистическата епоха, с печка на дърва, а после отидох отзад и намерих гигантския древен телефонен указател.

Всички клиенти в заведението имаха стърчащи устни и очевидно липсващи зъби и от разговорите, които чух, повечето от тях се оплакваха от неща, за които в действителност имаха право да се оплакват. Изведнъж осъзнах, че може би току-що съм минал покрай Владислав Будек, без да го позная.