Джош Базел - Анатомията на Питър

— Мамка му — казва тя, затваря очи и от тях потичат сълзи.

— Съжалявам — казвам аз.

— Не спирай.

Продължавам да я масажирам. След малко тя казва нещо толкова тихо, че едва я чувам:

— Ще го направиш ли с език?

Вдигам поглед към нея.

— Къде да го направя с език?

— На крака, извратеняк такъв — отговаря тя, без да отваря очи.

Добре, значи вдигам крака й към устата си и близвам арката на стъпалото.

— По-нагоре — казва тя.

Въздъхвам. Прокарвам език по вътрешната страна на крака й, чак до слабините.

После се изправям. За момент се питам какъв ли ще бъде животът ми, ако някога започна да се държа като професионалист.

— Добре ли си? — питам аз.

Тя плаче.

— Не — отговаря тя. — Днес ще ми отрежат шибания крак.

— Съжалявам. Искаш ли да мина после?

— Да.

— Добре, значи ще мина после.

Чудя се дали да не добавя: „Ако все още съм тук“, но се отказвам.

Не искам хората да се чувстват нещастни.

През зимата на 1995 г. семейство Локано пак щяха да ходят на ски — този път в Бийвър Крийк или нещо подобно, в щата Колорадо — и ме поканиха да отида с тях. Аз отказах и вместо това заминах за Полша. Но се кълна в бога, че не заминах, за да убия Владислав Будек — човека, който беше продал дядо и баба на лагера в Аушвиц.

Причината да отида в Полша беше много по-лоша. Отидох, защото вярвах в нещо, наречено „съдба“, и бях убеден, че ако не го планирам предварително, съдбата сама ще се погрижи да изправи Будек на мушката ми — или не — и така ще ми покаже дали да стана — или не професионален убиец на свободна практика, който работи за Дейвид Локано. Човек, когото той ще може да използва, за да елиминира както италианци, така и руснаци, а освен това ще служи един вид като бодигард на Порното. А междувременно щях да използвам отказа на поканата да отида на ски със семейство Локано като доказателство, че все още чувствам дядо и баба по-близки от тях.

Колкото и да е странно, от медицинска гледна точка това, че реших да оставя нещо измислено и свръхестествено да определя живота ми — все едно Вселената притежава някакво собствено съзнание — не е достатъчно условие да ме обявят за луд. „Ръководството за диагноза“, което се опитва да опише всички извратени проявления на психиатричните заболявания достатъчно подробно, за да могат да се таксуват прегледите за тях, го казва пределно ясно. В това ръководство пише, че едно вярване може да се смята за налудничаво само ако е „погрешно вярване, основано на неправилен възглед за действителността, което се поддържа въпреки факта, че почти никой друг не вярва в същото, и въпреки неоспоримите и очевидни доказателства за противното“. А като се има предвид броят на хората, които си купуват билети от лотарията, чукат на дърво против уроки или смятат, че за всичко си има причина, е твърде трудно да опишете, което и да е вярване като налудничаво.

Разбира се, „Ръководството за диагноза“ дори не се опитва да даде определение на състоянието „глупост“. Според мен съществуват около единайсет различни вида интелигентност и поне четирийсет различни вида глупост.

За повечето от тях съм сигурен от първа ръка.

Тъй като ми се струваше невероятно дори да открия Владислав Будек, реших поне да разгледам забележителностите. Първата ми спирка беше старата гора, в която дядо и баба се бяха укривали, когато Будек се беше свързал с тях. Хванах самолет до Варшава, пренощувах в един бивш комунистически скапан хотел в Стария град (който буквално се казва така), закусих в ресторанта на хотела с някакви меса с шантава форма и хванах влак за Люблин. От там се прекачих на автобус с цяла група пъпчиви шестнайсетгодишни момичета от някакво католическо училище, които през цялото време си говореха за свирки. Речниковият ми запас от полски думи — който беше доста беден, макар че произношението ми горе-долу го биваше — започна да се попълва.

Междувременно всички населени места, през които минавахме, изглеждаха съставени единствено от фабрики и железопътни линии. Ако бях поляк, можех да пробвам със следното оправдание: „Естествено, че не разбрах за Холокоста! Цялата ми шибана страна прилича на концентрационен лагер!“.

Все едно че, ако бях поляк, щеше да ми пука.

Най-сетне пристигнахме в едно градче, което беше толкова затънтено, че в него имаше само четири фабрики, и аз слязох от автобуса. От града излизаше черен път, който стигаше до гората. Проверих за втори път кога потегля автобусът в обратната посока, оставих си раницата на жената зад гишето на автогарата и тръгнах по пътя.