Джош Базел - Анатомията на Питър

А споменах ли какъв нечовешки студ беше в Полша? Беше зверски студ. Такъв студ, че очите ти започват да пръскат вода, за да не замръзнат в орбитите си, бузите ти се свиват, издърпват ти устните и ти оголват зъбите и единственото, което те топли, е да си представяш как подкованите ботуши на германската армия са спомагали телесната топлина на войниците да отива в земята още по-бързо. Въздухът беше толкова студен, че почти не ставаше за дишане.

На някакво произволно място се отклоних от пътя и започнах да се катеря през една снежна пряспа, която беше толкова дълбока и мека, че все едно плувах в нея. Повърхността на снега беше заледена и се натрошаваше като тектонична плоча, докато си пробивах път в гората.

След петдесет метра очите ми свикнаха с полумрака. Във вътрешността на гората нямаше вятър и не се чуваше нищо. Имаше странни гигантски дървета, които не можех да разпозная (не че мога да разпозная примерно дъб), а клоните им стърчаха във всички посоки. Най-ниските клони бяха потънали в снега и ме препъваха, докато вървях.

Влагах толкова концентрация в задачата просто да продължавам напред, че не забелязах гарваните, докато първият от тях не кацна на един клон точно пред очите ми. Другите два останаха по-високо, без да откъсват поглед от мен. Аз се облегнах назад в снега и също ги загледах. Бяха най-едрите диви птици, които бях виждал на живо. След известно време гарваните започнаха да се чистят, като котки.

Вдишвах ледения въздух и се чудех дали гарваните живеят толкова дълго, колкото папагалите, и ако е така, дали тези тук са живели по време на Втората световна. Или дори на Първата световна, като стана дума. Чудех се дали дядо и баба са се опитвали да ги хванат, за да ги изядат.

И ако не се бяха опитвали да ги изядат, какво бяха яли? Как изобщо се бяха придвижвали в това място? Как можеш да си изпереш дрехите в тази гора, какво остава да се сражаваш с нацистите? Гората приличаше на някакъв декор за задгробния живот.

След известно време един от гарваните изграчи и трите отлетяха едновременно. След още известно време чух шумове от някакви машини.

Очевидно трябваше да се върна на пътя, защото снегът беше започнал да прониква в ботушите ми. Но ми стана любопитно — не само за източника на шума, но и колко бързо можеш да стигнеш донякъде в тази гора, ако трябва да го направиш. Така че тръгнах към шума, като влизах все по-навътре в гората.

Шумът ставаше по-силен, а към него се присъединяваха и други механични шумове. Скоро видях над дърветата върховете на кранове. А малко след това се изтърколих през още една снежна пряспа и излязох на открито и равно пространство.

Беше очевидно, че откритото и равно пространство е тук съвсем отскоро. Земята беше идеално подравнена на около сто акра и се виждаха мъже с шуби и каски в ярки цветове, които използваха гигантски машини, за да разчистят още от дърветата по краищата на откритото пространство — първо ги поваляха, а после ги режеха на подходящи по дължина парчета, така че да ги вдигат с кранове и да ги товарят на камиони. В иначе бялото небе се издигаше черен дим от десетина различни вида ауспуси.

Опитах се да заговоря един от работниците. Изглежда, беше от „Веерк“, финландската дървопреработвателна компания, но нямаше как да разбера със сигурност, защото не намерихме общ език и в крайна сметка просто свихме рамене и се засмяхме — какво друго можехме да направим, по дяволите.

Но всъщност не беше много смешно. Беловежката гора е последната останка от огромната гора, която преди е покривала осемдесет процента от територията на Европа. Да гледаш как я изравняват със земята беше, все едно да гледаш как някой изтрива пъпа на света с шкурка. Заминаваше си поредният вход към миналото — миналото на моите дядо и баба или на нечии други. Заминаваше си поредното доказателство, че някога все пак сме били хора.

И поредната история се превръщаше в нещо нематериално, в което човек може да прочете каквото си иска — ако изобщо се заеме с това.

Върнах се до Люблин и продължих на юг за основното събитие от програмата. Хванах влака от времето на Желязната завеса и пътувах до Краков в спален нагон — нещо, което не бях правил дотогава и вероятно никога повече няма да направя, макар че не беше лошо. Качих се на горното легло, махнах одеялото, което изглеждаше така, все едно е изтъкано от срамни косми, и легнах както си бях с палтото, за да чета на светлината на голата крушка до главата ми.