Джош Базел - Анатомията на Питър

Въпросният някой е „дежурният консултант“, врял и кипял доктор, който идва в болницата за един час на ден в продължение на един месец в годината, в замяна на което получава правото да преподава в престижна медицинска академия в Ню Йорк, която очевидно няма никаква връзка с Католическата болница в Манхатън. Както повелява традицията в медицинската терминология, дежурният консултант е точно този, който стои най-малко в болницата.

Конкретно този дежурен консултант ми е познат. Той е на 60 години. Носи фантастично скъпи обувки, но по-важното е, че завинаги спечели възхищението ми с отговора на въпроса „Как сте тази сутрин?“, който гласеше дословно: „Страхотно. В 9 часа си тръгвам от тук и се прибирам в Бриджпорт“.

В момента дежурният консултант подпира главата си с една ръка, а двойната му брадичка е увиснала на една страна. Очите му са затворени.

Останалите хора в помещението са, както следва: една стажантка, която изпълнява същата роля като мен и Акфал, но в крилото в срещуположния край на сградата (млада жена от китайски произход, която се казва Жън Жън и понякога изпада в толкова силна депресия, че се налага някой да й раздвижи крайниците), студентите ни по медицина (общо четирима, ако броим и нейните) и нашата главна лекарка. Във фоайето сме само ние, защото още с влизането изритахме всички пациенти по халати, които гледаха телевизия и се надяваха да умрат някъде другаде, а не в леглата си. Извинявайте, пичове. Винаги можете да пробвате в коридора.

Но съм адски уморен, божичко.

Единият от студентите по медицина — дори не от моите, а от тези на Жън Жън — чете на глас невероятно дълъг списък с резултати от изследвания на черния дроб. Дума по дума. При това тези изследвания поначало са назначени погрешно. Пациентът има сърдечна недостатъчност. И тъй като изследванията показват, че на черния дроб на пациента му няма нищо, човек би си помислил, че студентът по медицина поне може да ни ги спести.

Въпреки това никой не е започнал да крещи.

За момент халюцинирам, че една от стените започва да се покрива с мухъл, после отново усещам, че заспивам. Затова пробвам онзи номер, в който гледате само с едното око — това, което дежурният консултант може да види — и се надявате, че така другата половина на мозъка ви си почива. Главата ми пак се удря в стената. Явно съм се унесъл.

Часът е 7:44.

— Отегчаваме ли ви, доктор Браун? — пита ме главната лекарка.

Главната лекарка на нашата болница можеше да се премести още преди една година, но вместо това тя реши да остане — ярка проява на нещо, което май все още се нарича „стокхолмски синдром“. Днес е облечена с доста секси костюм с пола под бялата си престилка, но е с обичайното си изражение, което би си подхождало с думите: „Значи си се изсрал на моите обувки?!“.

— Не повече от обикновено — отговарям аз, като търкам лицето си и се опитвам да се събудя.

Сега забелязвам, че на една от стените наистина има мухъл, но виждам двойно и затова ми се струва, че е повече.

— Може би вие ще ни разкажете за мистър Витанова?

— Естествено. Какво искате да знаете за него? — питам аз, като се чудя кой е Витанова и малко се притеснявам, че това може да се окаже поредният прякор на Скиланте.

— Пациентът, на когото сте назначили скенер на гръдния кош и хълбоците.

— А, да. Човекът с болния задник. Май трябва да проверя какви са резултатите.

— Направете го по-късно.

Сядам си. Бърша носа си с лявата ръка, за да прикрия бавното движение на дясната към пейджъра.

— Човекът има болки от неизяснен произход в десния хълбок и под ключицата въпреки приложената КП-аналгезия 21 21 Нали не ви пука какво означава това? . — После добави: — Изглежда, има и висока температура.

— Жизнените му показатели бяха нормални.

— Да, забелязах.

Десният ми палец се стрелва към бутона на пейджъра толкова бързо, че дори аз нямаше да го видя. Алармата величествено се включва, хвърлям поглед към дисплея и скачам от стола.

— По дяволите. Трябва да тръгвам.

— Останете до края на визитацията, моля — казва главната лекарка.

— Не мога. Имам пациент — отговарям аз.

Това дори не е лъжа, а безсмислица. Между двете няма никаква логическа връзка.

Обръщам се към моите студенти и подхвърлям:

— Нека някой от вас провери статистическите данни за извършване на гастректомия при наличие на аденокарциномни клетки. По-късно ще се видим.

Изчезвам — просто ей така.

Мисълта ми тече прекалено бавно, за да се справя с проблема Скиланте, затова натрошавам един моксфан между пръстите си и го измърквам от падинката, която можете да си направите в основата на китката, като изпънете палеца максимално встрани.