Джош Базел - Анатомията на Питър

Той се дръпна назад, но точно това е хубавото на ударите от горе на долу — ако противникът отстъпи, вашият юмрук (или крак) продължава движението напред и надолу, така че в крайна сметка все пак удряте нещо. В случая това се оказа дясната му ключица, която дори не се огъна, а направо изплю средната си третина в гръдния му кош. Той залитна и падна назад.

Стратегически можех да подходя и по-добре, защото към този момент отляво и отдясно имаше по един противник, като и двамата не бяха много близо до мен. Но самият факт, че са двама, всъщност беше предимство за мен. Освен ако хората не са тренирали специално да се бият в координация, почти винаги се бият по-зле, когато са в група, защото проявяват склонност да стоят и да чакат друг да свърши трудната работа.

Обърнах се към този отляво. После отскочих назад от него над останките от счупения стол и ритнах човека зад мен в слънчевия сплит, като се целех в стената на половин метър зад него.

Човекът, към когото бях обърнат, посегна към пистолета си и успя да го извади от коженото си яке в момента, в който забих ръката си в гърлото му (и крака на стола, който продължаваше да си стои залепен със скоч за нея). Инерцията на удара ни понесе към стената зад гърба му. Аз отстъпих назад, той падна на колене и взе да издава ужасни звуци, но не за дълго.

Вдигнах пистолета му, който се оказа модерен глок, и след като напипах предпазителя и го освободих, застрелях четиримата тъпанари в главата, един по един. Взех им портфейлите, така че да разбера кои са, претърсих ги и намерих моя пистолет 45-и калибър у онзи с бокса. Не се изненадах. Нещо толкова грозно никога не се губи лесно.

Отне ми повече време да отлепя парчетата на стола от себе си, отколкото да утроя броя на хората, които бях убил през живота си.

В четири следобед позвъних на входната врата на семейство Локано. Мисис Локано ми отвори и изпищя. Знаех защо, тъй като на идване се бях погледнал в огледалото за обратно виждане (след като се бях върнал пеш до колата си от Флетбуш, но не по крайбрежната алея, както на идване). Приличах на човек, когото са убили с брадва.

— Господи, Пиетро! Влизай!

— Не искам да изцапам нещо с кръв.

— Няма значение!

Дейвид Локано също се показа и възкликна:

— Божичко, човече! Какво е станало?

Хванаха ме от двете страни и ме поведоха навътре, което беше добре, защото така не трябваше да се подпирам на стените.

— Какво е станало? — повтори Локано.

Погледнах към мисис Локано.

— Ще ни оставиш ли за малко, мила? — помоли той.

— Ще повикам линейка — каза тя.

— Дума да не става — казахме едновременно и двамата.

— Трябва да го прегледа лекар!

— Ще накарам доктор Кембъл да дойде тук. Иди да подредиш в спалнята.

— Какво да подредя?

— Не знам, мила. Някакви хавлии и мушами. Моля те.

Тя излезе. Дейвид Локано ми донесе стола от малкото бюро в коридора, на което държаха пощата, за да не сядам на мебелите в дневната. После приклекна до мен и прошепна:

— Какво стана, по дяволите?

— Попитах за Дзелани. Нападнаха ме от засада. Трима души и той самият. Взех им портфейлите.

— Какво им взе?

— Убих ги.

Локано ме изгледа, после внимателно ме прегърна.

— Много съжалявам, Пиетро. Наистина много съжалявам. — Той се отдръпна, за да ме погледне в очите. — Но си свършил страхотна работа.

— Знам — отговорих аз.

— Обещавам ти, че ще ти се плати за това.

— Не ме интересува.

— Страхотна работа — повтори той. — Господи! Струва ми се, че можеш да станеш адски добър.

Това беше интересен момент в живота ми. Моментът, в който трябваше да кажа „Аз бях дотук“, „Изплаших се до смърт“ или „Никога повече няма да правя нещо подобно“. В този момент обаче аз реших да изразя жалката си привързаност към семейство Локано и да се подчиня на новопридобитата си жажда за кръв.

— Никога повече не ме лъжи — казах аз.

— Не съм… — започна Локано.

— Върви по дяволите. Ако някога ме излъжеш и убия невинен човек, ти ще си следващият.

— Разбира се — каза ми той.

Ето че вече преговаряхме.

В 7:42 ч. сутринта пак заспивам на креслото и главата ми се удря в стената. Това е интересно доказателство, че на света няма такова количество стрес, което да ви задържи будни по време на седящата визитация.

Седящата визитация представлява събиране на голям брой хора, които сядат във фоайето на някое от болничните крила и заедно преглеждат списъка на пациентите, за да „проверят дали мислят в една и съща посока“ и да се подсигурят от законова гледна точка, че някой, който наистина е квалифициран да взема медицински решения, поне е чувал какви са взетите решения, след като са били взети.