Джош Базел - Анатомията на Питър

От това ноздрите ми пламват, а зрението ми изчезва за известно време. Свестявам се от все по-честите звуци като от метална пружина, които издава стомахът ми.

Трябва да ям нещо. Корпорацията „Мартин-Уайтинг Алдомед“ най-вероятно е организирала безплатна закуска някъде в болницата, но по никакъв начин нямам време да ги търся.

В купчината от отсервирани табли до служебния асансьор намирам неотворена пластмасова кутия с корнфлейкс и сравнително чиста лъжица. Няма мляко, но намирам наполовина пълна бутилка с разтвор от магнезиев хидроксид, популярен като „магнезиево мляко“. Съжалявам, че ще го чуете от мен, но при определени обстоятелства е по-добре от нищо.

Занасям всичко това в една стая, където има свободно легло до вратата, и сядам на ръба на опикания матрак, за да се нахраня.

Току-що съм започнал, когато чувам женски глас от другата страна на завесата между леглата:

— Кой е там, моля?

Първо преглъщам — което ми отнема около четири секунди — после сдъвквам още един моксфан, изправям се и отивам до другото легло.

В него лежи една млада жена. Хубава, на 21 години.

В болницата рядко се виждат хубави жени. Както и млади.

Но не заради това замръзвам като статуя.

— Мамка му — казвам аз. — Приличаш на една жена, която познавах.

— Приятелка?

— Аха.

Приликата не е чак толкова голяма — може би в закачливите тъмни очи или нещо подобно — но в сегашното ми състояние ме разтърсва.

— Зле ли се разделихте? — пита ме жената.

— Тя е мъртва — отговарям аз.

Кой знае защо, жената решава, че се шегувам. Може би моксфанът нещо е прецакал лицевите ми мускули, така че не мога да контролирам изражението си.

— Значи затова работиш в болница, за да спасяваш живота на хората?

Свивам рамене.

— Доста тъпа причина — отбелязва тя.

— Не и когато си убил толкова хора, колкото аз — казвам.

Браво , мисля си в същото време. Може направо да изляза от стаята и да оставя стимулантите да говорят сами.

— Лекарски грешки или серийни убийства? — пита ме тя.

— По малко и от двете.

— Санитар ли си?

— Лекар.

— Не приличаш на лекар.

— И ти не приличаш на пациентка — отговарям аз. Което е съвсем вярно. От нея направо се излъчва добро здраве или поне така изглежда.

— Скоро ще заприличам — казва тя.

— Защо?

— Нали не си моят лекар?

— Не. Просто ми стана любопитно.

Тя извръща поглед и казва:

— Днес следобед ще ми отрежат крака.

Няколко секунди обмислям тази информация. После казвам:

— Донор ли ще ставаш?

Тя се разсмива дрезгаво.

— Да, на някоя кофа за боклук.

— Какво ти има на крака?

— Имам рак на костите.

— Къде?

— В коляното.

Това е любимото място на рака на костите.

— Може ли да видя? — питам аз.

Тя отмята завивките. Завивките повличат края на болничната нощница, така че разкриват идеална гледка към катеричката й. От модерните: гола обезкосмена катеричка. Виждам синия конец на тампона й. Бързо дръпвам завивките обратно.

После поглеждам към коленете й. Дясното е видимо подуто, повече отзад. Пипвам го и установявам, че е с консистенция на каша.

— Ух, че гадно — отбелязвам аз.

— И още как — съгласява се тя.

— Кога за последен път ти правиха биопсия?

— Вчера.

— И какво ти казаха?

— Имам „кървяща аморфна лимфна тъкан“.

Ух, още по-гадно.

— Отдавна ли ти е?

— Имаш предвид този път?

— Какво искаш да кажеш? — питам аз.

— Първия път, когато се появи, беше за около десет дни. Но това беше преди три месеца.

— Не разбирам. Какво стана после, изчезна от само себе си?

— Да. Допреди около една седмица. Тогава пак се появи.

— Странно — казвам аз. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Казаха ми, че се среща много рядко.

— Но не искат да изчакат и да видят дали пак няма да изчезне от само себе си?

— Не, този рак е много опасен.

— Остеосаркома?

— Да.

— Вярно е опасен.

Ако изобщо е остеосаркома. Но пък какво разбирам аз, по дяволите?

— Ще проверя какво става с теб — обещавам аз.

— Няма смисъл. И без това ще остана тук само няколко часа.

— Все пак ще проверя. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Не — казва тя и се поколебава. — Освен ако не искаш да ми направиш масаж на крака.

— Мога да ти направя масаж на крака.

Тя се изчервява като светофар, но продължава да ме гледа в очите.

— Сериозно ли?

— Защо не? — казвам аз, сядам на ръба на леглото и хващам крака й.

После започвам да масажирам арката на стъпалото с палец.