Джош Базел - Анатомията на Питър

Винаги съм си представял Будек като по-възрастна версия на Клаус фон Бюлов: самодоволно усмихнат стар лъв, който отказва да се покае и ходи със смокинг, а в джоба му се крие люгер. Ами ако беше някакъв фъфлещ нещастник с увиснали клепачи, който носи в джоба си единствено пластмасова кутийка за лекарства с написани дни от седмицата на различните отделения? Ако е прекалено глух и изкуфял, за да разбере изобщо в какво го обвинявам?

Какво щях да направя тогава? Да изкрещя в ухото му нещо като „ПРЕДИ ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ СИ БИЛ ЗЪЛ КУЧИ СИН“? Или „СИГУРНО ОЩЕ СИ ТАКЪВ. ВЕЧЕ НЯМАШ СИЛИ ДА НАПРАВИШ НЕЩО ДРУГО“?

Е, скоро щях да разбера. Усетих искрата в пръстите си още преди очите ми да предадат образа към мозъка: адресът на Будек беше в телефонния указател и беше на шест пресечки от тук.

Оказа се на последния етаж на една кооперация в редица от подобни кооперации, зад които имаше дълъг тесен парк с ограда и портал. Помислих си да мина през парка и да вляза отзад, но преди да се усетя, вече се бях изкачил по стълбите и натисках звънеца.

Тялото ми се покри с пот, сякаш цялата вода от него се мъчеше да избяга. Опитах се да си наложа да се успокоя, но после се отказах. Защо да си правя този труд?

Вратата се отвори. Видях възрастно човешко лице. Женско. Или поне халатът беше розов.

— Да? — каза тя на полски.

— Търся Владислав Будек.

— Няма го.

— Говорете по-бавно, моля — казах аз. — Не знам добре полски. Кога ще се върне?

Тя ме огледа по-внимателно.

— Кой сте вие?

— Американец съм. Дядо и баба са го познавали.

— Твоите дядо и баба са познавали Владис?

— Да. Преди. Вече не са между живите.

— Кои са те?

— Щефан Брона и Ана Майсел.

— Майсел? Това ми звучи като еврейско име.

— Така е.

— Ти не ми приличаш на евреин.

Останах с чувството, че трябва да благодаря за комплимента. Вместо това казах:

— Вие ли сте пани Будек?

— Не. Аз съм сестрата на Владис, Бланша Пшедмешче.

Ситуацията придоби сюрреалистични измерения. Бях чувал за тази жена от дядо и баба. Легендата гласеше, че е прекарала цялата война, като се е чукала едновременно с един нацист и със съпруга на една жена, свързана с еврейската съпротива, така че схемата на брат й е работела единствено благодарение на нея.

Тя ми каза нещо, което не разбрах.

— Моля? — казах аз.

— Имам много добри познати в полицията — повтори тя по-бавно.

— Защо ви е полицията?

— Не знам. Нали си американец.

Това беше добър отговор.

— Може ли да вляза? — попитах аз.

— Защо?

— Искам да ви задам няколко въпроса за брат ви — отговорих аз. — Ако не ви харесат, можете да се обадите, на когото искате.

Тя помисли малко. Омразата към евреите сигурно има праисторически корени, но самотата е още по-стара — още от времето на амебата.

— Добре — каза тя накрая. — Но няма да те черпя с нищо. И не искам да пипаш нищо.

Апартаментът се оказа запуснат, но подреден — с квадратни мебели от шейсетте и телевизор с издут екран. Имаше малки масички, на които бяха подредени фотографии в рамки.

На едната се виждаха двама младежи пред каменна стена, покрита с бръшлян: жена, която можеше да е жената срещу мен, и намръщен мъж с черна коса.

— Това той ли е? — попитах аз.

— Не. Това е съпругът ми. Той загина при нашествието на германците.

Тя си послужи с няколко жеста, за да ми обясни причината за смъртта на мъжа си: той служел в артилерията, теглена от коне, а германците използвали самолети срещу тях.

— Ето това е Владис — посочи ми тя.

На снимката се виждаше наперен рус мъж, който караше ски на планински склон и се смееше срещу слънцето, оголил едрите си предни зъби.

— Беше красив мъж — добави тя.

Каза го така, все едно ме предизвикваше да й противореча.

— „Беше“? Не е ли жив?

— Умря през четирийсет и четвърта.

— През четирийсет и четвърта?

— Да.

— Какво стана?

Тя се усмихна горчиво.

— Евреите го убиха. Влязоха през прозореца. Носеха пушки.

Отне ми известно време да разбера какво ми каза след това. Евреите, за които говореше, явно я бяха завързали в кухнята и бяха застреляли брат й в дневната — точно до мястото, където стоях в момента. Бяха използвали възглавница, за да не ги чуят.

— Но полицията вече идваше насам — добави тя. — Хванаха ги на вратата.

— Ау! — казах аз.

Значи някой ме беше изпреварил. Доста отдавна.

— Бяха момче и момиче — каза ми тя. — Младежи.

— Моля? — казах аз.

Тя повтори това, което беше казала.