Джош Базел - Анатомията на Питър

Първото нещо, което осъзнавам, когато я виждам отново, е, че наистина е красива, но очите й всъщност изобщо не приличат на очите на моята завинаги изгубена Магдалина. После ми става неудобно, че съм се разочаровал от този факт.

— Какво има? — питам аз.

— Какво да има?

— Получих съобщение по пейджъра.

Тя спира да си гризе ноктите и посочва към другата половина на стаята, където е вратата.

— Сигурно е за новото момиче — казва тя.

Да бе, вярно. Завесата между двете легла е дръпната и от другата страна се чуват гласове. Потупвам момичето с остеосаркомата по здравия крак, почуквам на стената и отварям завесата.

Там има три сестри, които настаняват новата пациентка на свободното легло.

Пациентката е друга млада жена, макар че е трудно да се определи с точност на колко е години, защото главата й е обръсната и превързана, а освен това предната лява четвърт от нея просто липсва. Вместо глава там има хлътнало място, покрито с бинтове.

Под него се виждат две налудничави сини очи.

— Коя е тази? — питам аз.

— Новата пациентка, доктор Браун — отговаря ми старшата сестра. — Докараха я от неврохирургията.

— Здравейте — казвам аз на пациентката. — Аз съм доктор Браун.

— Ай ла ли ли — отговаря ми тя.

Естествено. При всички десничари и при повечето левичари предният ляв лоб на мозъка съдържа личността. Или я е съдържал. Превръзката на липсващата част от главата й започва да пулсира от усилието да говори.

— Спокойно — казвам аз. — Отивам да проверя резултатите.

После се махам, преди да ми отговори.

Или да реагира на дразнението, или както предпочитате.

Записаното в картона на момичето с главата е доста кратко: „s/p краниектомия по повод менингит, s/p абсцес на езика, s/p доброволна козметична процедура + s/p лапаротомия за имплантиране на калвария“.

С други думи момичето е отишло да си направи пиърсинг на езика и инфекцията е достигнала до мозъка. После са й отворили черепа, за да достигнат до инфекцията, а след това са взели парчето от черепа, което са отрязали, и са го пъхнали под кожата на корема й, за да остане живо, докато чакат да видят дали инфекцията е излекувана напълно.

Но терминът „козметична процедура“ е твърде неточен по отношение на пробиването на езика, защото момичетата не си пробиват езика с идеята да изглеждат по-добре. Правят го, защото са толкова отчаяни от липсата на внимание, че си причиняват нещо ужасно, за да демонстрират колко добре могат да правят минет.

Леле, колко съм кисел , мисля си аз.

И за да завърша проучването си на веселата компания в стая 808 на западното крило, проверявам и резултатите на момичето с остеосаркомата.

Не пише почти нищо полезно: само „атипично“ това и „вероятно“ онова. Понякога има кървене на дясното бедро, точно над коляното. Понякога няма. И след няколко часа ще й отрежат почти целия крак.

На хората им се случват най-шантавите гадости.

Попълвам картона на момичето с главата, без да внимавам особено, но преди да свърша с това, получавам ново съобщение на пейджъра — този път от стаята, в която са Дюк Мосби и човекът със задника.

Между другото ето как стоят нещата: двамата с Акфал сме задължени да приемаме по трийсет нови пациенти в крилото всяка седмица. Колко дълго ще останат в болницата, си е наша работа. Очевидно ние сме мотивирани да ги изпишем по-бързо, за да не се занимаваме с тях. От друга страна, ако ги върнат в спешното отделение по-малко от четирийсет и осем часа след като сме ги изписали, пак трябва да ги лекуваме. Но ако се върнат в спешното, да кажем, четирийсет и девет часа по-късно, отиват при произволен лекар, както и при първото си идване в болницата, и имаме шанс пет към едно вече да не са наш проблем.

Номерът е да уловите точния момент, в който пациентът е достатъчно добре, за да оцелее четирийсет и девет часа извън болницата, и да го изхвърлите точно тогава. Звучи грубо — и всъщност наистина е така — но ако двамата с Акфал спрем да го правим, работата ни ще стане съвсем непосилна.

Тя и без това почти е стигнала до това положение. Някой директор на застрахователна компания отдавна е открил точната граница, след която няма смисъл да ни измъчват толкова — нашият еквивалент на четирийсет и деветте часа, — и изкусно ни държат точно на нея. Между бюрократичния кошмар по приемането на нови пациенти и изписването на старите почти не ни остава време да лекуваме тези, които са в болницата.

А това означава, че да проверяваме как са пациентите, при които вече сме ходили днес — например човекът със задника и Дюк Мосби — си е чиста загуба на време. Освен ако въпросният пациент няма сериозен проблем, който може да се реши.