Джош Базел - Анатомията на Питър

От своя страна това е доста уникална възможност — затова отново се изстрелвам към аварийното стълбище, а от там по коридора към стаята им.

Вътре се е събрала цяла тълпа: дежурният консултант (моля ви се), Жън Жън, четиримата ни студенти по медицина и самата главна лекарка на отделението. Освен това има и двама лекари, които не познавам. Единият, който изглежда красавец, но освен това и чисто луд, държи в ръката си огромна спринцовка. Другият прилича на птичка и изглежда кисел.

— Абсурд — казва главната лекарка на този със спринцовката. — Няма начин, докторе.

И стои между него и пациента.

— Здрасти — казвам аз и подавам ръка на човека със задника, но той само ме гледа на кръв.

— Вие кои сте? — питам лекарите.

— От ИО — отговаря този със спринцовката. Инфекциозно отделение.

— Патология — казва другият. — Вие ли ми пуснахте съобщение на пейджъра?

— Преди около час — отговарям аз. — А вие ли преди малко на мен?

— Аз бях, сър — обажда се едното от студентчетата.

— Той иска да направи биопсия на лезиите 25 25 „Лезия“ е неточен, но изключително често използван термин в медицината, с който се назовават всякакви ненормални неща. — обяснява ми главната лекарка, кимайки към лекаря от инфекциозното.

— Ами добре — отговарям аз.

— Как така добре? — казва главната лекарка. — Пациентът има непознат патоген, който се разпространява, а вие искате да поемете риска да го разпространите още?

— Искам да разбера какъв е — отговарям аз.

— Сетихте ли се да информирате Центъра за контрол на болестите?

— Не — отговарям.

Не се сетих.

— Патогенът вече е преминал от задния хълбок в горната част на торакса — обажда се лекарят от инфекциозното. — Колко повече може да се разпространи?

— Може да пламне цялото ми отделение — възмущава се главната лекарка.

Патологът, който прилича на птичка, се намесва:

— Вие ли ми изпратихте съобщение на пейджъра?

Главната лекарка се прави, че не го е чула, и се обръща към дежурния консултант.

— Какво мислиш?

Консултантът си поглежда часовника и свива рамене.

— Ще го направя — казва лекарят от инфекциозното.

— Чакай… — казва главната лекарка.

Но лекарят от инфекциозното я избутва с лакът и се протяга със спринцовката. Почуква два пъти по гърдите на човека със задника, като при второто почукване нещастникът изпищява. Лекарят слага пръста си на съответното място, забива спринцовката точно до него и бързо изтегля буталото. Човекът със задника започва да пищи още по-силно, а спринцовката се напълва с кръв, примесена с някаква жълта течност.

— Дявол да те вземе! — изкрещява главната лекарка.

Лекарят от инфекциозното измъква спринцовката и се обръща към нея със самодоволна физиономия, но не преценява правилно разстоянието помежду им. Помежду им всъщност няма никакво разстояние. Главната полита назад, като повлича и лекаря от инфекциозното, и двамата тръгват да падат заедно с преплетени крайници.

Точно към мен.

Завъртам се настрани, но зад мен се оказва едното от студентчетата, в което се препъвам. Блъскам се в стената и единственото, което ми остава, е да вдигна ръка, за да предпазя лицето си. Иглата се забива в нея цялата, до пластмасовата тръба.

Следва кратка пауза.

После хората започват да се изправят и да се отдръпват от мен. Аз също се изправям и поглеждам към ръката си. Спринцовката стърчи от нея и вътре няма една капка — изпразнена е докрай в ръката ми. Започва да ме боли, както боли от всяка голяма спринцовка, защото иглата е разделила пластовете на мускулната тъкан. Издърпвам я от ръката си.

Отчупвам иглата и я хвърлям в кошчето за остри предмети на стената. После хващам лекаря от инфекциозното за ризата и пъхам остатъка от спринцовката в джоба му.

— Изстържете каквото е останало, за да го анализирате — казвам му аз. — Двамата с патолога.

— Аз дори не знам какво правя тук — оплаква се патологът.

— Не ме предизвиквай — отговарям му аз.

— Доктор Браун? — обажда се консултантът.

— Да, сър? — казвам аз, без да откъсвам поглед от лекаря от инфекциозното.

— Трябва вече да тръгвам.

— Вие си тръгнахте преди десет минути — отговарям аз.

— Страхотен си, момче — казва той и си тръгва. — Благодаря.

Всички останали стоят като статуи.

— Действайте, шибани задници! — казвам им аз.

На излизане от стаята забелязвам, че нещо не е наред. Имам предвид и нещо друго.

Леглото на Дюк Мосби е празно.