Греъм Браун - Черен дъжд

— Имаме интерес да не се афишираме, а тукашните хора невинаги споделят нашето желание. Търсим човек, който няма да задава въпроси и няма да им отговаря, ако са насочени към него. — Тя сви рамене. — Що се отнася до телефонното обаждане… Е, трябваше да се уверим, че наистина сте този , който сте.

Мъжът, който му позвъни предишната нощ, му зададе много въпроси, на които Хоукър предпочете да не отговаря. Това сигурно им стигаше.

Такива обаждания и изобщо такива „разпити“ бяха често явление през последните десет години, особено по време на изгнанието му в Африка след раздялата с ЦРУ. Идваха от бунтовнически елементи, чуждестранни правителства, корпорации и представители на същите онези западни интереси, от които уж беше отлъчен. Когато родината ти те обявява за заплаха, по презумпция си отворен за предложения от всички страни.

Въпросите имаха различна форма — зависи кой ги задаваше. Диктаторите и генералите бяха забавно, макар и смущаващо прями. Агентите на западните правителства бяха далеч по-мъгляви, думите им винаги бяха в областта на хипотетичното. „Ако този индивид изчезне, убийствата в региона може да спрат. Ако този човек попадне в наши ръце… ако тази партия получи тези оръжия… сумата може да бъде преведена на тази банкова сметка.“ Години наред слушаше такива предложения и избираше едно или друго от тях по западноафриканското крайбрежие или в различни части на Азия.

Казваше си, че отхвърля онези, които са очевидно злонамерени, но на места, пропити от лудост, разликата трудно можеше да се долови. Оръжието раждаше оръжие, на мястото на един убит вожд идваха двама нови, в кръвна вражда помежду си, петролният кладенец, който снабдяваше с пари лудия диктатор, осигуряваше работа и препитание на хората в района — морално ли беше да вдигнеш кладенеца във въздуха? Накрая съвсем се обърка, напусна Африка и пристигна в Бразилия, готов да изчезне завинаги. И за известно време изглеждаше, че ще успее, но въпреки това телефонът иззвъня. На някои хора очевидно не им позволяваха да изчезнат.

Хоукър впери поглед в жената. Осъзнаваше, че нейното предложение поне не е хипотетично.

— Имате проблеми с личната си безопасност.

— Анонимни заплахи и взлом в хотела ни. Липсваха някои неща, други бяха унищожени. Нищо ценно, но посланието беше ясно: някой не иска да ходим там.

— Кой?

— Възможностите са много — отвърна тя. — От радикални еколози, според които се каним да унищожим джунглата, до минни и дърводобивни компании, които си мислят, че се опитваме да им попречим да унищожат джунглата. — Лейдлоу замълча за миг. — Но имаме основания да смятаме, че проблемът е по-сериозен.

Пилотът разбра намека: Лейдлоу искаше да каже, че залогът е по-голям, отколкото може да му разкрие. Ала държеше Хоукър да е наясно с този факт. Това го накара да се запита какво знае самата тя. Изглеждаше прекалено млада, за да заема такъв пост и да прави такова предложение. Не, реши той, „млада“ не беше точната дума. По-скоро „ревностна“ или „фанатична“. Сигурно така изглеждаха хората, които вярват в онова, което правят. Не си спомняше.

— И не бива да задавам въпроси? — предположи пилотът.

— Малко са онези, на които мога да отговоря.

Той опита в друга посока — нещо, което гостенката му щеше да може да потвърди, поне донякъде.

— А какво знаете за мен?

— Достатъчно.

— Достатъчно ли?

— Достатъчно, за да се чудя какво прави човек с вашата репутация в пустошта.

— Хората, които ми имаха доверие, са мъртви — рече Хоукър, като си мислеше, че ако това не й е известно, значи не знае „достатъчно“. — Все още ли искате да ме наемете?

— Хората, за които работя, ви имат доверие — невъзмутимо заяви тя. — Вие бяхте единственото име. Явно лично са ви избрали.

— Кой ме е избрал?

Лейдлоу отново отпи от кафето, като предпазливо завъртя чашата и разгледа очуканото й устие, преди да я остави на масата. За миг му се стори, че няма да получи отговор, но после очите й отново се насочиха към него. Очевадно го беше накарала да чака достатъчно.

— Стюарт Гибс. Оперативният директор на НИИ.

Името закънтя в главата му. Не го познаваше лично, но беше чувал за него. Навремето Гибс бе заемал сравнително високо положение в Управлението, изгряваща звезда с репутация на арогантен и безпощаден човек. А сега ръководеше НИИ, или поне част от него. Каква чудесна организацийка!

Докато обмисляше предложението, всичките му инстинкти настояваха да го отхвърли, да каже на тази ревностна млада жена, че директор Гибс може да върви по дяволите и да вземе офертата със себе си. В крайна сметка изгнаниците имаха едно-единствено право — да останат такива. В ума му обаче започваше да се върти друга мисъл: възможността да отвори врата, която бе смятал за затворена завинаги. И тази възможност започваше с директор Гибс и личния му интерес към мисията.