Греъм Браун - Черен дъжд

— Какво прави тук?

— Бивш агент от ЦРУ — поясни той. — Явно отстранен.

— Тогава защо ще го използваме?

Мор се усмихна като чакал, но не отговори. Нямаше нужда.

— Чак дотам ли се е стигнало?

— Гибс вече не вярва на никого. Убеден е, че има изтичане на информация, и иска хората да не са свързани с Института. Според него това означава, че са чисти — и е прав, поне първоначално. Не че по-късно никой не може да се добере до тях, но това ще ти осигури известна изолация.

Докато Мор отпиваше от водата, Даниел осъзна, че той отново е възприел ролята на наставник. Скоро нямаше да има кой да я съветва.

— Каква е легендата им?

— Нямат легенда — отвърна той. — Хоукър вече е тук, а Верховен и хората му ще минат над стената, не през нея.

— До каква информация имат право на достъп?

Мор поклати глава.

— Никой няма право да знае онова, което е известно на теб. Нито те, нито цивилните. Ще знаят за камъните и руините, за изчезналия град, който търсиш. Всичко това е очевидно. Но иначе ще останат на тъмно.

И тъкмо в това беше проблемът — бремето на ръководителя в тази експедиция. Привидно се готвеха да тръгнат по стъпките на Блекджек Мартин в джунглата, в търсене на смайващо откритие — клон на маите, обитаващ Амазония, на хиляди километри от останалата част от цивилизацията. Ала имаше нещо повече, цел, за която другите изобщо нямаше да бъдат осведомени.

— А ако изпадна в беда? — попита тя.

— При никакви обстоятелства не бива да се свързваш с бразилските власти — категорично заяви Мор. — В случай на отвличане, насилие или друг сценарий, който може да те принуди да разкриеш тайната, загубата на целия екип е за предпочитане. — Така гласеше писмената заповед. Той я поясни със свои думи: — Ако се случи нещо, направи каквото можеш. Но ако нямаш друг избор, бягай и ги остави да се оправят сами.

Тя изслуша нареждането — знаеше, че то ще дойде, още откакто Гибс започна да им натрапва цивилните. Не се съмняваше, че Мор споделя отвращението й от заповедта, но имаха работа за вършене.

Сякаш усетил колебанието й, партньорът й добави:

— Излишно е да ти напомням колко е важно това.

— За колко важно го смята Гибс — поправи го Даниел. — Ако е прав.

— Прав е — убедено рече той. — По един или друг начин ще се окаже прав. Досега от теб се искаше да го приемаш на доверие, но след като вече ръководиш играта… Резултатите от изследванията на кристалите на Мартин бяха недвусмислени. Те потвърдиха наличието на тритиев газ, затворен в кварцовата решетка.

Тритият представляваше радиоактивен вторичен продукт, който се образуваше само при ядрена реакция. Наличието му можеше да означава едно-единствено нещо.

— Някога тези кристали са участвали в слаба ядрена реакция — поясни Мор. — Студен ядрен синтез, почти със сигурност.

— Ами източникът на реакцията? — попита тя. — Имаме ли нови предположения по този въпрос?

Възрастният мъж примижа и зарея поглед в далечината. Залязващото слънце запламтя в сините му очи.

— Стигнах до убеждението, че онова, което търсим, е там — рече накрая. — Не мога да обясня как, нито защо, но вярвам, че съществува. И ако го открием, ако_ ти_ го откриеш, ще получим шанс буквално да променим света.

Ръждивият самолетен хангар се намираше в края на рядко използвана писта край планинското градче Марежо. В основата на стените му необезпокоявано растяха бурени, гълъби гнездяха на покрива и всичко това му придаваше изоставен вид, но сградата и бетонната писта, която тя обслужваше, все още се използваха от време на време.

Например от един тъмнокос четирийсетгодишен американец, собственик и пилот на очукан масленозелен хеликоптер — „Бел UH-1“, обикновено наричан хюи, машина, която в момента беше обект и на възхитата, и на презрението му.

След три часа работа в душния хангар той се съмняваше в способността на вертолета да се издигне във въздуха. Всъщност се удивляваше, че изобщо функционира. Обхождайки с поглед една или друга част на хеликоптера, той се чудеше още колко неща може да закърпи и пак да продължава да лети. Мрачно развеселен от тази мисъл, американецът си каза, че съвсем скоро ще узнае.

Когато понечи да отмести една кутия с инструменти, през отворената врата на хангара се разнесе усилващ се шум от автомобил — равномерно работещ скъп двигател, напълно неуместен в градче като Марежо.

Доволен от всеки повод да излезе на чист въздух, той се запъти към входа, бършейки ръцете си със стар парцал. От отсрещния край на пистата бавно се приближаваше покрит с прах ленд роувър. Това сигурно беше следствие от телефонното обаждане предишната вечер — предложение, което пилотът беше отхвърлил без колебание.