Греъм Браун - Черен дъжд

„Значи сега идват да разговаряме лично. Този път сигурно наистина искат нещо.“

Черният джип се насочи към него и спря в края на асфалта. Вратата се отвори. За негова изненада отвътре слезе привлекателна и модерно облечена жена. Тя доста рязко затръшна вратата и закрачи към хангара. Очите й бяха скрити зад слънчеви очила с рогови рамки. В походката й имаше нещо агресивно, като тигър, търсещ повод за схватка.

Докато жената се приближаваше, Хоукър си помисли за мърлявия си вид — беше покрит с машинно масло, пот и тридневна четина.

— Страхотно — измърмори под нос и влезе вътре. Можеше поне да наплиска лицето си с вода.

Надвесен над мивката, той чу тракането на токчетата й по бетонния под.

— Com licença — рече непознатата на португалски. — Извинете, търся пилот на име Хоукър. Казаха ми, че мога да го намеря тук.

Той спря водата, избърса лицето си с пешкир и се погледна в потъмнялото огледало — нямаше особена промяна. Обърна се и отбеляза:

— Вие говорите португалски.

— А вие — английски — отвърна жената. — Американски английски. Значи трябва да сте Хоукър. — Тя протегна ръка. — Аз съм Даниел Лейдлоу от НИИ — Националния изследователски институт. От Щатите.

Хоукър предпазливо се ръкува с нея.

— От НИИ ли?

— Ние сме държавно финансирана изследователска организация — поясни Лейдлоу. — Занимаваме се с иновационни проекти в сътрудничество с университети и корпорации. Макар че не съм дошла точно затова.

Беше чувал слухове за НИИ и колкото и несигурни да бяха източниците им, в Института имаше нещо повече, отколкото предполагаше кратката й реч.

— Упорити сте, признавам.

— Би трябвало да сте поласкан — усмихна се тя.

— „Поласкан“ не е точната дума — отговори Хоукър, но не успя да се сдържи и също се усмихна. — Отказах на вашия приятел по телефона. Явно не ви е съобщил.

Лейдлоу си свали очилата.

— Напротив, съобщи ми. Но доколкото чух, нашите хора не са имали шанс да ви направят предложение.

Той хвърли пешкира в мивката.

— И имаше защо.

— Вижте, и аз не съм особено очарована, че съм тук — каза новодошлата. — Представата ми за приятно прекарване на следобеда не се изразява в четири часа друсане по черен път. Но идвам отдалече, за да се срещна с вас. Можете поне да ме изслушате. Какво ще ви стане?

Хоукър я зяпна. Тя беше дръзка, привлекателна жена, работеща за съмнителна американска държавна организация, и искаше да му предложи договор, който несъмнено щеше да включва някаква секретна, нелегална или изобщо опасна дейност. И го питаше какво ще му стане?!

И все пак не му се искаше да я отпраща.

— Жадна ли сте? — попита той. — Аз определено съм жаден.

Гостенката му кимна и Хоукър я поведе към едната стена на хангара, където имаше стар хладилник и маса с кана кафе. Извади лед от фризера, постави го в чаша и го заля с черно кафе.

— Това или вода?

Лейдлоу подозрително погледна издрасканата чаша и тъмната течност вътре.

— Предпочитам кафе.

— Смела сте. — Пилотът постави напитката пред нея и си наля вода. — И идвате отдалече — добави, като се настани насреща й. — От Манауш, предполагам, тъй като вашият приятел искаше да ида там. Явно ще ми предложите доходна служба. Добре, разкажете ми за тая работа.

Жената отпи от чашата си и изражението й не се промени. Това го впечатли — кафето беше безбожно горчиво.

— НИИ организира експедиция до далечен район в западна Амазония — започна тя. — Крайната точка още не е определена, но сме съвсем сигурни, че ще е достъпна само по река или по въздух. Търсим пилот и хеликоптер за срок до двайсет седмици, с възможност за работа и през следващия сезон. Ще ви се плаща за пилотирането, познанията ви за района и за всякакви други дейности, за които се договорим.

Хоукър вдигна вежди.

— „За които се договорим“ — повтори той. — Харесва ми как звучи.

— Така си и мислех.

— Какъв е товарът?

— Обичайните хранителни провизии. Персонал от нашия изследователски отдел и неколцина университетски експерти.

Пилотът едва се сдържа да не се изсмее.

— Не звучи зле. Какво премълчавате?

— Нищо съществено.

— Тогава какво правите тук?

Перфектна пауза, добре заучена.

— Не ви разбирам.

Беше сигурен, че го разбира отлично.

— Какво правите чак тук, след като можете да наемете някого в Манауш? Защо сте били толкова път, за да се срещнете с мен? Защо беше онова среднощно обаждане от анонимен мъж?

Обмисленият й отговор прозвуча внушително: