Греъм Браун - Черен дъжд

— Знаеш кой съм. Казвай какво се е случило.

Ремо се надигна, хвърли цигарата на паважа и побутна шапката си назад.

— Направих каквото искаше. Оня капитан няма да приема поръчки от тях за известно време. Колкото и да му плащат.

— Добре. Друго?

Ремо сви рамене.

— Нищо особено. Срещнаха се с друг търговец. Купиха още някакви боклуци. Ония двамата са като туристи с техните сувенири. А вчера момичето отиде в планината… само.

Фогел знаеше. Всъщност научаваше предварително почти за всяко действие на агентите на НИИ.

— Мор ще се връща в Америка — съобщи той. — Това не бива да се случва. Искаме да отвлечеш момичето и на Мор ще му се наложи да остане.

Ремо го погледна така, сякаш бе казал нещо безумно.

— Можехме да го направим вчера. Защо не ни предупреди, по дяволите? Щеше да е съвсем лесно.

Фогел беше наясно с това. Всъщност отиването й в планините щеше да е идеален шанс да я отвлекат, но онези, за които той работеше, продължаваха да се колебаят и предпочитаха да бавят хората от НИИ, вместо да им се противопоставят директно. И не му разкриваха мотивите си.

— Вчера не искахме да я отвличаме — поясни германецът. — Днес искаме. Ще го направиш ли? — Той бръкна в якето си, извади плик с пари и го подхвърли на събеседника си, който го хвана във въздуха.

Ремо го отвори, запозна се със съдържанието му и на лицето му се изписа разочарование.

— За похищение? И убийство? Малко е.

— Тя ще наеме друг транспорт — не му обърна внимание Фогел. — Известно ни е кой. Ще трябва да огледа кораба също като предния път. Можеш да го направиш тогава. Лесна работа. Това би трябвало да ти стигне.

Ремо се облегна на стената.

— Съмнявам се.

Той почука с кокалчетата на пръстите си по прозореца и на вратата се появиха двама едри мъже. Единият опираше пушка на рамото си, а другият държеше мачете и в колана му беше пъхнат револвер.

Германецът отново се обърна към Ремо, който извади от пояса си черен деветмилиметров пистолет и изтегли затвора, за да го зареди. Отпусна го към земята, но намеренията му бяха очевидни.

Самодоволно ухилен, той стъпи върху преобърнатата кофа и се наведе напред.

— Май че е време пак да обсъдим нашия договор, не мислиш ли?

Фогел плъзна поглед към мъжагите и отново го насочи към Ремо. Усмивката сякаш разцепи скованото му лице на две.

— Не.

В този момент изстрел от пушка изби кофата изпод крака на Ремо, който залитна напред, запази равновесие и панически се огледа. Яркочервени точки танцуваха по гърдите му и по телата на другите двама. Онзи с пушката се вмъкна обратно в сградата, но другият замръзна на място. Ремо последва неговия пример, като се мъчеше да открие с поглед източника на лазерните мерници.

— Isso bom — каза той и вдигна ръце. — Всичко е наред. Всичко е наред.

„Туземци — помисли си Фогел. — Понякога трябва да ги поставяш на мястото им.“

— Добре — каза накрая. — Радвам се, че пак се разбираме.

За професор Майкъл Макартър денят беше започнал преди петнайсет часа в мрака на студената нюйоркска зимна утрин. Оттам прекоси два континента и един океан, пътувайки с всевъзможни превозни средства — от синята маршрутка с неработещо отопление до мястото в първа класа на лъскав нов боинг. Смени три самолета, изяде няколко порции от онова, което авиолиниите евфемистично наричаха „храна“, и измина близо петнайсет хиляди километра. Сега, само на минути от крайната си цел, той най-после започваше да се пита дали всичко това не е ужасна грешка.

Макартър седеше в задния отсек на хеликоптера на Хоукър върху тясна ивица жълто-кафяв брезент, която минаваше за седалка. Двигателят над главата му бясно виеше и перките шибаха въздуха със звук, който разтърсваше тялото му като грохот на мощни бас колони. През отворената врата насреща му нахлуваше тропически въздух и се виждаха внезапно прелитащи тъмнозелени силуети, които навярно бяха дървета. Всичко в кабината се тресеше, подскачаше и вибрираше със своя собствена честота, което несъмнено допринасяше за зловещите тънки пукнатини, които виждаше около повечето сглобки и нитове.

— Какво правя тук, по дяволите? — произнесе той.

Майкъл Макартър вече петнайсет години беше професор по археология в престижен нюйоркски университет. Шейсетинагодишен афроамериканец, той бе висок и изискан, с посивяваща по слепоочията коса и телени очила. В началото на кариерата си беше публикувал често, а през последните години се бе превърнал в любимец на медиите, участваше в няколко програми на обществената телевизия и изнасяше пленарни лекции на различни конференции и симпозиуми, нещо, за което дълбокият му звучен глас го правеше изключително подходящ.