Греъм Браун - Черен дъжд

Свързочникът поклати глава.

— За пръв път лично участвам в операция.

Девърс подозрително сбърчи лице.

— Мислех, че работиш при нас от пет години?!

— Така е. Обаче съм в СТВ. Ние не излизаме често на терен.

На лицето на Девърс се изписа още по-силна загриженост. Макартър и Сюзан се спогледаха.

— Какво е СТВ? — зададе очевидния въпрос професорът.

— Системно тестване и внедряване — поясни Девърс и презрително измери с поглед Поласки. — Какво правиш тук, по дяволите?

— Провеждаме полеви тест на нов протокол за сателитна връзка.

— Знаех си! Това е проклетият пети раздел!

Макартър погледна студентката, която сви рамене.

— Какво е пети раздел? — попита той.

— Последната страница от логистичния списък — отвърна лингвистът. — Там е мястото на неизпитаните прототипове, когато искаме да натоварим с тях друг проект. Така уж се снижавали разходите за проучвания, обаче те обикновено само прецакват главната операция.

— Не е чак толкова зле — възрази Поласки.

— Не ме убеждавай — сопна му се Девърс. — Миналото лято бях в Сибир по един газопроводен проект. Вместо добрите стари джипове ни дадоха нещо на въздушна възглавница, дето трябвало да замени досегашните коли на места с лош терен или без пътища. Например в Сибир през лятото, след като вечният лед се стопи.

— Вечният лед не се топи — поправи го свързочникът. — Тъкмо затова се нарича „вечен“.

— Добре де, нещо там определено се стопи — продължи Девърс. — Каквото и да беше, ние трябваше да пътуваме по него. Само че оня боклук постоянно се повреждаше и забиваше нос в калта. За три месеца девет пъти се озовахме покатерени на покрива, молейки се да не потънем, докато чакахме камион от времето на Хрушчов да дойде и да ни изтегли. Уверявам те, оная машина успя да вземе акъла на руснаците. Викаха й „югото“.

Поласки се почеса по оплешивяващото теме.

— Да, чух за тоя случай. Нещата не са се развили според плановете.

— Определено не, по дяволите. Успокой ме, че имаме резервен вариант, освен твоя сателитен протокол.

— Обикновено късовълново радио — отвърна свързочникът.

Девърс се поотпусна.

— Е, това е по-добре. Даже аз мога да работя със стара радиостанция. — Той се обърна към Сюзан и Макартър. — А вие двамата?

Професорът кимна.

— Когато бях четиринайсетгодишна, си направих любителска радиостанция — гордо съобщи студентката.

Девърс сбърчи нос.

— Басирам се, че това те е направило много популярна сред момчетата.

Тя се дръпна като попарена, но после отвърна:

— Да, сред момчетата в Австралия.

Всички се засмяха и лингвистът отново се обърна към своя колега.

— Не ме разбирай грешно. Обаче кого си ядосал, че да ни натресе това нещо? Тъй де, бета-тест насред джунглата?!

— Аз сам предложих — гордо заяви Поласки. — Звучеше ми като приключение. Миналата есен най-малката ми дъщеря замина, за да постъпи в колеж, и ме накара да обещая, че ще се забавлявам повече.

— Да се забавляваш ли? — смая се Девърс. — И ти наричаш това „забавление“? — Той погледна Макартър. — Е, професоре, забавлявате ли се вече?

Изражението на учения беше мрачно. В този момент хеликоптерът зави рязко надясно и Макартър силно се наклони към отворената врата. Вкопчи се в релсите на седалката си, ужасен, че коланът му може да се скъса всеки момент.

— Този полет ще продължи съвсем кратко — изпъшка археологът. — Сигурен съм, че щом експедицията започне, всичко ще стане много по-приятно.

— Да бе — изсумтя младият мъж. — Ще ни се стопят топките от жегата, плюс влагата — тогава ще почне забавлението.

Девърс се отпусна назад и силно се разсмя на собствените си думи.

— Не го слушайте — каза Макартър. — Там сигурно не е повече от трийсет и пет градуса. Максимум трийсет и шест.

Групата отново избухна в смях и професорът се замисли за собствените си мотиви да се включи в експедицията. За миг го обзе тъга, но после вертолетът започна да намалява скоростта и горските върхари се замениха с окосена трева и ботанически градини. След плавен завой наляво пред очите им се разкриха главните сгради на хотел „Сан Кристо“ и малко по-късно кацнаха на площадката.

Макартър изскочи навън и с наслада раздвижи крака. Откъм хотела към тях се приближаваше млада жена с черен спортен панталон и жълто-кафява риза без ръкави.

— Добре дошли в Бразилия — поздрави ги тя. — Аз съм Даниел Лейдлоу.

Даниел събра екипа на вечеря в една от малките трапезарии на хотела. Атмосферата беше приятна, храната — изключителна, а компанията — самобитна. Изглежда всички се забавляваха… всички, освен професор Макартър.