Греъм Браун - Черен дъжд

— Откога работите там?

— От седем години.

— Почти от началото — отбеляза той, с което й даде да разбере, че знае нещичко за организацията. — А Гибс?

— Още от създаването й — отвърна Лейдлоу, раздразнена от неговите въпроси. — Както вече сте се досетили.

Това само затвърди намерението му да откаже, но тя не му даде този шанс.

— Вижте, така явно няма да стигнем доникъде. Не съм дошла да ви губя времето. Просто искаме да назначим американски пилот за една по същество американска експедиция. Очевидно предпочитате да останете тук. — Тя се озърна наоколо. — И защо не? Тъй де, кой би се отказал от всичко това?

Подаде му визитна картичка и добави:

— Времето е проблем. Ето номера ми. Ако промените решението си, обадете ми се до утре на обед. Ако се забавите, ще намеря някой друг.

Той я наблюдаваше с разсеяна насмешка как се изправя да си тръгне и скришом хвърли поглед към очукания стар хюи. Каквито и да бяха другите му съображения, от тази работа щеше да получи добри пари. Повече, отколкото можеше да изкара за една-две години в градче като Марежо. Да не споменава за ремонта на хеликоптера за сметка на НИИ, който едва ли можеше да си позволи иначе. Елементарен избор, елементарен компромис — винаги се започваше така.

— Спокойно — спря я пилотът. — Предложението ви ме интересува. Само че имайте предвид: не приемам чекове.

Тя спря рязко и го погледна в очите.

— Кой знае защо, не сме си и мислили, че приемате.

През следващия половин час обсъждаха сроковете, хонорарите и текущите разходи. Всъщност формалности, за повечето от които се договориха бързо. Когато свършиха, Хоукър се изправи и я изпрати до очакващия я ленд роувър.

— До утре вечер ще съм в Манауш. — Той задържа вратата, докато младата жена се качи.

— Става — отвърна Лейдлоу и изви устни в съвършена усмивка. — Тогава доскоро.

Пилотът затръшна вратата и моторът изрева. Докато колата се отдалечаваше, Хоукър мислеше за разговора и решението, което беше взел. Това пътуване несъмнено щеше да се окаже нещо повече от археологическа експедиция, но трудно можеше да прецени точно колко повече. Участието на цивилни правеше нищожна вероятността да замислят нещо прекалено странно, но личното внимание на директора на НИИ предполагаше обратното. Това противоречие го смущаваше и го караше да се пита от коя посока ще дойде опасността — болезнено познато чувство.

Докато гледаше как роувърът завива по шосето, му хрумна друга мисъл, от онези, които изникват в главата ти и после се преструват, че изчезват, само за да се притаят в някое тъмно ъгълче на ума и постоянно да шепнат на съзнанието.

Разбираше защо НИИ не иска да наеме бразилски пилот. Участието на човек като него беше от полза за сигурността, каквато и операция да подготвяха. Само че Институтът представляваше голяма организация, с хора по целия свят. Трябваше да имат свои пилоти, при това много, а нищо не можеше да е по-дискретно от използването на вътрешен човек за тази работа. Тогава защо си правеха целия този труд да го наемат, когато щеше да е по-лесно и още по-безопасно да доведат някой от своите? Тази мисъл го глождеше, докато ленд роувърът изчезваше към залязващото слънце. Отговорът на този въпрос, реши Хоукър, не можеше да вещае нищо добро.

Мъжът с черното яке погледна към уличката пред него — настилка, направена от пръст, пясък и павета, споени с нещо, което приличаше на изсъхнала и втвърдена кал. По-голямата част от Манауш беше модерна и дори процъфтяваше, нещо невиждано от каучуковия бум през 20-те години на XX век, но всеки град си имаше своите гета и Манауш не беше изключение. Безименната уличка минаваше през едно от тях и когато закрачи по нея, мъжът в черно усети вперените в него погледи на местните.

Казваше се Фогел и имаше делова среща на това приветливо място. Продължи нататък, като се движеше между посивелите, разкривени от старост сгради. По средата на пътя, където уличката леко завиваше надясно, две кокошки кълвяха нещо в ъгъла, а мършаво лениво куче дишаше тежко на сянка. Точно зад него, седнал на преобърната двайсетлитрова кофа, мъж с теснопола шапка пушеше цигара на следобедното слънце. Той явно забеляза приближаването на Фогел, но не помръдна.

— Ти ли си Ремо? — попита Фогел със силен немски акцент.

Мъжът погледна към него и отвърна, разкривайки дупката между зъбите си.

— Зависи ти кой си.

Фогел позна гласа — до този момент бяха разговаряли само по телефона.