Греъм Браун - Черен дъжд

НИИ го бяха преследвали почти шест месеца. На два пъти любезно им отказа, след което престана да отговаря на писмата и имейлите им. После, в момент на слабост — не знаеше как другояче да го определи — се съгласи да разговаря по телефона с Даниел Лейдлоу и тя го убеди, че това е възможност, която не може да си позволи да пропусне.

И сега, докато зяпаше през отворената врата сенките, които прелитаха прекалено наблизо и прекалено бързо, той беше сигурен, че е направил грешен избор.

Макартър се обърна към пилотската кабина и натисна бутона на интеркома.

— Не трябва ли да летим малко по-високо?

Пилотът се завъртя и се вгледа в него иззад тъмните си очила. Отговорът му прозвуча смущаващо.

— Съжалявам, професоре. Ако двигателят се повреди, тия неща падат като камък. Ако на вас ви е все едно, аз предпочитам да съм по-близо до земята.

Лъжеше, разбира се. Хеликоптерите си имаха собствен начин за спускане при отказ на двигателя, наречен авторотация, и допълнителната височина само помагаше, но пилотите обожаваха да лъжат „профаните“ — дори повече от това да си разправят небивалици помежду си.

Макартър се озърна наоколо.

— Ами ако не ми е все едно?

Този път Хоукър само се засмя и вертолетът продължи да се носи непосредствено над дърветата.

Ученият се отпусна назад в седалката и се зае да оглежда интериора на кабината. Срещаше погледите на спътниците си, само и само вниманието му да не е приковано към отворената врата. Придружаваха го трима души, двама от които бяха от НИИ: свързочникът Марк Поласки и лингвистът Уилям Девърс, който говореше местни езици. С тях пътуваше и студентката Сюзан Бригс, която Макартър се беше съгласил да вземе по настояване на своя декан.

Едва двайсет и една годишна, тя щеше да запише магистърска програма по археология. Професорът й беше водил два курса и я намираше за отлична студентка, макар и доста затворена. Падаше си малко мъжкарана, почти не носеше грим и предпочиташе дънки и тениски пред по-стилно облекло. Гласът й звучеше нервно и въпреки интелигентността си тя често използваше суперлативи и думи, който за нея и останалите младежи явно означаваха нещо съвсем различно, отколкото за него.

Макартър не знаеше нищо за нея извън аудиторията. Освен че има богати, вечно отсъстващи родители, които са много близки с декана, и че ако не се върне жива и здрава, ще му почернят живота. По време на полета му беше обяснила, че родителите й искали да прекара пролетта в Европа, започвайки от Париж. Не можели да разберат защо заминава на такова пътуване. Както обикновено, накрая й позволили и на прощаване майка й я осведомила, че щели да оставят билета за Париж отворен, в случай че джунглата не й допадне. С други думи, смятали, че няма да издържи и седмица.

Поне засега лицето на Сюзан сияеше. Тя седеше най-близо до отворената врата и попиваше с очи прелитащата гледка.

Макартър я потупа по рамото.

— Това май наистина ти харесва.

— А на вас? — попита тя с невинно изражение.

Професорът поклати глава.

— Тогава може би трябва да се полюбувате на гледката — посочи момичето.

В този миг мъжът от дясната й страна се обърна към тях — Марк Поласки, петдесетинагодишен, с вече набола брада още от сутринта, като в същото време губеше битката с плешивостта. Той хвърли поглед към вратата и отново се обърна към Макартър.

— На ваше място нямаше да го правя.

— Виждаш ли? — триумфално рече археологът. — Не съм само аз. — Той погледна Поласки. — Не смятате ли, че би трябвало да летим малко по-високо?

Свързочникът кимна.

— Или да пътуваме с автобус по земята, като нормални хора.

Макартър и Сюзан се засмяха. Както и седящият насреща им Уилям Девърс. Макар и едва навършил трийсет и пет, той беше висококвалифициран младеж, извънредно горд със себе си — „киселяк“, както казваше някога бащата на професора. Твърдеше, че е специалист по туземните езици в Централна и Южна Америка. Освен това знаел руски, френски, немски, испански и латински и издал две книги за някаква си „езикова мутация“. Макартър нарочно не го попита какво всъщност означава това.

Девърс се наведе към тях и надвика рева на хеликоптера:

— Ето това е НИИ! Ние не вършим нещата като нормалните хора. Трябва да си придаваме важност — особено в чужбина. — Той се озърна наоколо. — Честно казано, тоя вертолет е пълен боклук в сравнение с последния, с който пътувах: чисто нов „Сикорски“, или нещо подобно. Оная машина имаше кожени седалки, климатик и идеално зареден мокър бар. — Лингвистът повдигна вежди, за да подчертае думите си, и погледна право към Макартър. — НИИ е синоним на комфортно пътуване. — После се обърна към Поласки. — Би трябвало да го знаеш.