Греъм Браун - Черен дъжд

Ученият се затваряше все повече в себе си и когато напусна масата преди десерта под претекст, че искал да си легне рано, Даниел се извини и го последва до главния бар на хотела.

Една чаша преди лягане, помисли си тя. Добра идея.

Когато барманът отиде да вземе бутилка за питието на Макартър, Даниел се приближи към професора. Носеше се тиха музика.

— Може ли да ви почерпя? — попита тя. — Цените тук са скандални, а доларът не е онова, което беше.

Той се обърна, облегнат на полирания махагон, и я погледна.

— Би трябвало да се засрамя от въпроса си — усмихна се археологът. — И все пак, какво прави мило момиче като вас на такова място?

Даниел се позасмя на клишето. Звучеше като реплика на Богарт, нещо, което собственият й баща би сметнал за супер яко. Поне допринасяше за завързване на разговор.

— Кой казва, че съм мило момиче?

— Носи се слух.

— Ясно. — „Само да ме познаваше по-добре“, помисли си тя. — Ще трябва да направя нещо по въпроса. Всъщност идвам за една чаша преди лягане. Понякога само така мога да заспя. Нещо ми подсказва, че и при вас е така.

Макартър въздъхна.

— Просто започвам да свиквам със самотата — призна той.

Даниел кимна. Извършената от НИИ проверка на биографията му беше разкрила много неща. За най-важна смятаха кризата, преживяна от професора през последните пет години. Жена му периодично беше постъпвала в болница, борейки се с рака, и накрая бе изгубила битката. Даниел усещаше в него пустотата и съмненията, предизвикани от тази загуба.

Мор беше предложил да потърсят някой друг, но Даниел знаеше нещичко за преживяванията на Макартър. Тя смяташе, че щом се върне към живота, професорът ще се отдаде на проекта по-ревностно от всеки друг учен. Това щеше да е за негово добро, както и в нейна полза. И въпреки че той отначало отхвърли предложението им, Даниел успя да убеди партньора си да продължат да настояват. И ето че сега Макартър беше тук.

— Знам за жена ви — каза тя. — И съм наясно как се чувствате.

— Нима? — Археологът й отправи поглед, който показваше, че е чувал същите думи от много хора, повечето от които си нямат и представа.

— Баща ми почина, когато бях на двайсет — поясни Даниел. — Рак на белите дробове от пушене на две кутии цигари дневно. Боледува в продължение на година и половина, преди да умре. Майка ми не го понасяше добре, затова напуснах университета, за да се прибера вкъщи и да й помагам.

Изражението на Макартър омекна.

— Съжалявам. Не исках да… Близки ли бяхте?

Тъкмо това беше въпросът, помисли си тя. Беше си го задавала хиляди пъти.

— И да, и не. Бяхме по-близки, когато бях малка. Струва ми се, че искаше момчета, но трябваше да се задоволи само с едно дете, с мен. Още преди да навърша десет години, играех футбол и бейзбол. На дванайсетия ми рожден ден двамата сменихме маслото на семейната кола. Но щом станах на петнайсет, той вече не можеше да се преструва. Носех грим, боядисвах си косата… и излизах с момчета. Постепенно се отчуждихме. Докато не се прибрах, за да се грижа за него.

Макартър кимна.

— Сигурен съм, че го е оценил.

Тя поклати глава.

— Всъщност ме смяташе за малодушна, защото съм допуснала болестта му да ми повлияе. Задето се отказах от стипендията и пропуснах една година следване. Това го вбеси, особено защото беше прекалено слаб, за да ме принуди да се върна в университета.

Докато говореше, отново я прониза болката от онзи ден. За баща й „малодушен“ беше най-тежката обида. „Едно е да се провалиш. А малодушието е позор.“

— Той сигурно само…

Даниел вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Гневът му беше незаслужен — рече тя. — Но баща ми имаше право на този гняв, макар че не го насочваше във вярната посока. А ние с вас имаме право да сме тъжни… и да продължим напред.

Макартър отпи от чашата си.

— Знаете ли, един психолог ми каза да го приема. Да приема остаряването, да приема смъртта, даже да я прегърна, така ми каза. Това ми прозвуча като пораженчески глупости. Майната му, реших аз, обаче още изпитвам това усещане за безцелност. Вие сте млада, имате други цели и мотиви. Но когато станете на моята възраст, ще проумеете, че правите всичко в живота си за хората, които обичате. За съпругата и децата си. Децата вече са големи, нямат нужда от вас, едва ли не те потупват по главата, когато им дадеш съвет или се опиташ да им помогнеш. А съпругата ви я няма и вие…

Той я погледна право в очите.

— И вие можете да правите каквото поискате. Всичко. Само че сякаш няма никакъв смисъл. Изведнъж ви обзема страх, от смъртта и в същото време остро осъзнавате собствената си тленност. Но вместо да ви подтикне да живеете, това просто премахва радостта от живота и вие тъй или иначе вече не сте живи.