Греъм Браун - Черен дъжд

Докато потегляха, тя мислеше за срещата. „Приятел на приятел на някой, който ми дължи услуга.“ Така Мор беше описал Медина. Това я накара да се усмихне — нямаше място, на което да са били и където партньорът й да няма приятел на приятел на някой, който му дължи услуга.

Обърна се към Хоукър.

— Добре ли познаваш пристанището?

— Там ли отиваме?

— Ще се срещнем с един човек. Всъщност с капитана на кораба, който ще наемем.

— И очакваш неприятности, така ли? — попита той.

— Просто съм предпазлива. Пристанал е на един от по-малките кейове, някъде до старото пристанище, но ще се срещнем на деветнайсети кей и той ще ни заведе.

Хоукър се умълча за момент.

— Деветнайсети е един от големите търговски докове в западния край. Товарен кей, достатъчно на открито, само че нататък всичко става задръстено. Тесни проходи и слепи ъгли. Множество малки сгради. Там пристават местните, главно рибари и някои фериботи. Ако човекът е тукашен, би трябвало да е там.

Даниел беше предположила същото.

Пътят от хотела до пристанището им отне двайсет минути. За още пет стигнаха до деветнайсети кей и подраниха с десет минути. Даниел спря до стената на голям склад, разположен успоредно на водата.

По това време на нощта нямаше почти никакво движение. На няколко хелинга от тях танкер, плаващ под либерийски флаг, разтоварваше петрол. По-нататък в канала се виждаше неподвижен син товарен кораб, по чиито палуби се издигаха пъстроцветни контейнери. Двигателите му работеха и екипажът търпеливо чакаше пристигането на лоцмана.

Хоукър плъзна поглед по пустия кей.

— Не ме разбирай грешно, но не можеше ли да се срещнеш с тоя човек по нормално време?

— Не бива да вдигаме много шум около себе си.

Изтекоха няколко минути. От Медина нямаше и следа.

Пилотът намести огледалото от неговата страна, за да вижда зад себе си, и отпусна облегалката си назад.

Изглеждаше достатъчно спокоен, за да подремне. Даниел се заигра с някаква химикалка, като ту я включваше, ту я изключваше. Нещо не беше наред.

— Въоръжен ли си? — попита тя.

— Не — тихо отвърна Хоукър. — Но ти си.

— Браво, че си забелязал.

Той се усмихна.

— Трябва ти или по-малко оръжие, или чарлстон.

Даниел се усмихна в мрака, ядосана и развеселена.

— Този човек не е моя връзка. На бившия ми партньор е. Още не съм сигурна какво да мисля за него.

Хоукър кимна и в купето на роувъра се възцари тишина. И двамата се оглеждаха за капитана или за някаква опасност. След няколко минути в далечината се появиха автомобилни фарове, които се движеха към тях покрай канала.

Пилотът се поизправи в седалката си.

Седанът се приближи, намали и спря под една улична лампа на трийсетина метра от тях. От него слезе мъж, вгледа се с присвити очи в тяхната посока и им махна. След като не реагираха достатъчно бързо, той се пресегна през прозореца на лявата врата, примигна с фаровете и няколко пъти натисна клаксона.

— А уж нямаше да вдигаме много шум — отбеляза Хоукър.

Даниел се усмихна и също примигна с фаровете. Докато мъжът се приближаваше, тя спусна своя прозорец.

— Сеньора Лейдлоу? — попита онзи. — Аз съм Медина, на вашите услуги.

Даниел се представи и посочи спътника си.

— Това е нашият специалист по транспорта. Той ще огледа кораба ви.

— Isso bom — невъзмутимо отвърна Медина. — Всичко е наред. — Той посочи с ръка седана си. — Качете се при мен, ще ви закарам.

— Просто ни покажете пътя, ние ще ви следваме — отвърна Даниел.

— Добре, няма проблем — съгласи се капитанът. — Тогава гледайте да не изоставате — улиците са много, но няма достатъчно знаци, нали разбирате? Лесно може да се изгубите.

Тя го увери, че няма да изостават, и Медина тръгна към своя седан.

— Откога съм специалист по транспорта? — поинтересува се Хоукър.

— Отсега. Повишен си. Надявам се, че имащ някаква представа от кораби.

— Движат се по вода, нали?

Даниел се усмихна и запали мотора. Хоукър наблюдаваше Медина.

Когато онзи се качи в колата си, пилотът се намръщи.

— Не е сам.

Лейдлоу беше огледала колата, но нямаше как да види купето през затъмнените прозорци.

— Сигурен ли си?

— Когато отваряше вратата, погледна отзад. Само за миг, споглеждаше се с някого.

Медина включи фаровете и потегли. Описа широк кръг, като мина близо до тях, после продължи по пътя, по който беше дошъл.

— Мислиш ли, че ще имаме неприятности? — попита тя.

— Така ми се струва. Но пък и ти не дойде сама. Може да го е страх от теб.