Греъм Браун - Черен дъжд

Археологът се засмя.

— Честно, не сте обвързан с абсолютно нищо — продължи тя. — Просто трябва да дадете всичко от себе си. Утре ще ви разкажа каквото знам. Оттам нататък поемате вие.

Макартър обеща да не стои до късно и Даниел му пожела лека нощ, след което се насочи към асансьорите.

Докато наблюдаваше отдалечаването й, археологът трябваше да признае, че някак е успяла да събуди оптимиста в него. Той се обърна към бара и постави ръка върху чашата си, накланяйки я към себе си, докато ледът потъна в питието. Безумната теория на НИИ със сигурност щеше да претърпи тотален провал, но какво пък, дори доказването на несъстоятелността й можеше да се окаже адски забавно.

След като остави Макартър, Даниел се върна в хотелската си стая. Лампичката на телефонния секретар безшумно мигаше в мрака. Беше я търсил някой си Медина, поредното име от неизчерпаемия списък с връзки на Арнолд Мор. Медина притежаваше речно корабче и партньорът й имаше намерение да се срещне с него, за да го наеме, преди да замине за Вашингтон. Капитанът обаче беше отложил срещата и Мор беше заминал.

Даниел набра номера и отсреща отговориха при първото иззвъняване.

— Ало, тук е Медина.

— Сеньор Медина, обажда се Даниел Лейдлоу. Колега съм на господин Мор.

— Да, здравейте. — Мъжът говореше английски със силен акцент. — Казаха ми да се свържа с вас. Значи сеньор Мор е заминал за Щатите, така ли?

— Да — потвърди тя. — Сега ще работите с мен.

— Добре, няма проблем. Сеньор Мор искаше да огледа кораба, преди да потеглим. Ще желаете ли да го видите?

— Да, естествено. Кога ще ви е удобно да дойда?

— Тази вечер е удобно — отвърна Медина.

Даниел за малко да се изсмее — наближаваше полунощ.

— Тази вечер не мога. Какво ще кажете за утре към обед?

— Не става. Потегляме много рано. Най-добре сега.

Тя нямаше никакво желание да ходи на брега посред нощ, особено след този тежък и изтощителен ден. Преди да отговори, Медина я изпревари с ново предложение:

— Или след три дни, когато се върнем.

Това не я устройваше. Ако корабчето се окажеше неподходящо, така щеше да се забави още повече, докато намери друго.

— Тогава ще трябва да дойда сега.

— Добре — отвърна Медина. — Чудесно. Ние сме от западната страна на пристанището, в старата част, зад Пуерто Флотанте. Тук няма номера, но сме най-близо до деветнайсети кей. Ако се срещнем там, ще ви заведа на кораба.

— Мога да дойда след четирийсет и пет минути — каза Даниел. — Добре ли е?

— Да. Дотогава още ще товарим, тъй че ще ви чакам.

— След четирийсет и пет минути — повтори тя. — Ще се видим тогава.

— Buena — каза капитанът. — Ciao. — И затвори.

— Ciao — измърмори Даниел, недоволна от очертаващата се перспектива.

Излезе на балкона и погледна към града. Манауш изглеждаше фантастично нощем, целият пламнал в светлини. Ала опасността все още дебнеше из сенките. Отиването на пристанището щеше да я изложи на риск.

Помисли си дали да не позвъни пак на Медина и да отмени срещата, но това бързо щеше да стигне до Гибс и да налее още масло в огъня на нейните хулители.

По дяволите, отиваше. Но себедоказването и глупостта бяха две съвсем различни неща. Щеше да вземе някого със себе си. Най-добре Верховен или някой от неговите хора, но те се бяха настанили в северната част на града, до самолетната писта, на която бяха пристигнали. Бяха прекалено далече, за да стигнат навреме при нея. Пък и почти не ги познаваше и още им нямаше доверие. В ума й изплува друго лице.

Тя извади джиесема си и набра номер.

— Хоукър, обажда се Даниел. За колко време можеш да дойдеш в хотела?

— За десет минути. Защо? Случило ли се е нещо?

— Още не — отвърна Лейдлоу. — Но трябва да се срещна с един човек и не ми се ще да го правя сама.

— Добре. Ще те чакам във фоайето.

Даниел затвори, за последен път погледна градските светлини и се върна в стаята си. Облече тъмен панталон и черен пуловер, отключи сейфа в гардероба и извади скрития под документите револвер „Смит & Уестън“. По навик отвори барабана, за да провери дали е зареден, затвори го и пъхна оръжието в малкия кобур на десния си глезен. Ако се стигнеше до усложнения, щяха да узнаят що за мило момиче е тя.

Хоукър се появи във фоайето, облечен в черно от глава до пети, точно като нея.

— Реших, че ще е нещо официално — пошегува се той.

Даниел го погледна за миг и даде знак на момчето, което обслужваше паркинга. Хоукър определено изглеждаше много по-добре, отколкото в душния хангар в Марежо.