Греъм Браун - Черен дъжд

Като старши оперативни работници в американска организация, носеща името Национален изследователски институт, Даниел Лейдлоу и Арнолд Мор бяха обиколили заедно почти цялото земно кълбо. Само през предишната година бяха посетили единайсет страни, проучвайки всевъзможни неща — от възстановяването на нефтодобива в Прибалтика до производството на нанотръби в Токио. Бяха ходили дори във Венеция, когато НИИ се включи в плана на италианското правителство за защита на острова с обръч от гигантски морски шлюзове.

Задачата им се изразяваше в анализ на иновационни проекта с цел да определят кои технологии биха били от полза за Съединените щати. И после, чрез комбинация от връзки, подкупи и даже обикновени кражби, трябваше да придобият онова, което може да е от интерес за родината им.

Затова двамата с Мор прекарваха времето си в свръхмодерни лаборатории и посещаваха важни семинари.

Нощите им напомняха тези на световния елит — участваха в официални церемонии и пищни купони, организирани от компании и богати предприемачи. И това често беше колкото резултатно, толкова и приятно. Засега обаче мисията в Бразилия се очертаваше като изключение.

Интересът на НИИ към страната нямаше нищо общо с проектирането, разработването или производството. Всъщност той се отнасяше колкото до бъдещето, толкова и до миналото и се дължеше на няколко артефакта от Амазония, донесени от американския пътешественик Блекджек Мартин.

По същество иманяр, през 1926 г. Мартин се отправил на експедиция в търсене на каквото и да е, стига да му донесе слава. Претърпял почти пълен провал и се завърнал след година. Разказите му били приети с присмех като фантасмагорични преувеличения или откровени лъжи. А няколкото предмета, които донесъл, предизвикали само бегло любопитство и скоро били захвърлени в прашните хранилища на различни музеи — където били забравени, ако не напълно изгубени. Поне докато случайният сблъсък с тях и проучването им с модерни средства не привлече интереса на НИИ.

Оттогава Даниел и Арнолд Мор бяха в Бразилия и безуспешно се опитваха да открият следите на Блекджек Мартин. След месеци безплодни усилия Даниел смяташе, че най-после е намерила нещо, което ще им е от полза.

— Нося ти добра новина — каза тя. — И ще ти покажа нещо.

Мор взе платнена салфетка от масата и рязко я разгъна.

— Аз пък ти нося лоша новина, направо от устата на нашия директор — отвърна той.

Думите бяха изречени с онзи тон, с който Мор винаги изразяваше възмущението си. На лицето му за миг се изписа примирение, горчивина от поредния изгубен спор или от ново странно нареждане, издадено въпреки неговите възражения — нещо, което се случваше често по време на тази мисия.

— Какво има сега?

Той поклати глава.

— Първо ти. Може нещо радостно да компенсира онова, което имам да ти кажа.

— Добре. — Даниел бръкна в малката кожена чанта, оставена до масата и извади плосък сив камък. Постави го пред Мор и каза: — Разгледай го.

Камъкът беше дебел около пет сантиметра и имаше приблизително правоъгълна форма — три грапави стени и лице, малко по-голямо от пощенска картичка. В единия край се заостряше и беше покрит с изтрити символи, един от които приличаше на череп, а другите явно изобразяваха животни.

Мор го вдигна и го протегна на ръка разстояние от очите си. Примижа и се вторачи в него, но после се примири с необходимостта, извади от джоба си бифокални очила и внимателно ги постави на върха на носа си.

— Йероглифи.

— При това очевидно са маянски — прибави Даниел.

Той кимна и леко наклони камъка, за да го разгледа по-добре. Слънцето освети ръбовете на йероглифите.

— Леле — измърмори Мор под нос. — Това вече е нещо.

— Обърни внимание на горния десен ъгъл. Познат ли ти е този знак?

Той се втренчи в йероглифа и се усмихна.

— Същият като на матрицата на Блекджек Мартин. Шибалба — подземният свят.

Даниел триумфално вдигна вежди. Ако бяха прави, това щеше да е първото им истинско доказателство, потвърждаващо безумните описания в дневниците на Мартин.

— Не е за вярване, нали?

— Да — съгласи се Мор. — Направо не е за вярване. — После я погледна подозрително. — Откъде го взе?

— Купих го от един дървар, който ходил с хората си нагоре по реката за контрабанден материал. Най-вече за махагон.

Махагонът беше ценна суровина в Амазония, но дърветата растяха бавно и в достъпните райони повечето бяха изсечени, а други бяха защитени. В резултат дърварите търсеха девствени участъци нагоре по течението и се осъществяваше незаконна сеч във все по-големи размери. С времето това ги отвеждаше все по-дълбоко в джунглата, където малцина бяха стъпвали.