Греъм Браун - Черен дъжд

Диксън продължаваше да се взира в трупа, смутен, но запазил прагматизма си.

— Получи си заслуженото, задето се опита да ме зарежеш — каза той на мъртвеца.

— Копелетата са му изиграли номер — отбеляза Макрей.

„Копелетата“ бяха индианското племе холокуа, което ги тормозеше още откакто дойдоха на запад от реката.

По време на две схватки преди седмици Диксън и неговите хора бяха застреляли неколцина от индианците, но явно това не им стигаше.

— Всъщност са ни спестили труда — отвърна той. — Претърси го.

Макрей се наведе и претършува джобовете на мъжа. След като не откри нищо, извади малък уред и го включи. Устройството бавно записука. Сигналът постепенно се ускори.

— Нали ти казах, че са у него — рече Диксън.

Макрей остави гайгеровия брояч и бръкна в раницата на мъртвеца, но замръзна на място, сепнат от пронизителен писък, който разцепи дълбините на джунглата.

След това се възцари тишина.

— Някаква птица — успокои го Диксън.

— Прозвуча като…

Диксън го стрелна с очи.

— Много е далече — изсумтя той. — Хайде, намери проклетите камъни и да се махаме.

Макрей се захвана за работа и скоро измъкна от раницата мръсен парцал. Щом го разви, вътре с мътен металически блясък лъснаха няколко камъчета — малко по-големи от кубчета захар, само че дванайсетостенни. До тях лежеше изподраскан безцветен кристал.

Диксън погледна камъчетата и кристала, а после и обезобразеното лице на своя бивш подчинен.

— Крадец — процеди той накрая. Последна присъда за мъртвеца, епитафия за предател, който никога нямаше да почива в истински гроб.

Макрей зави парцала и го подаде на шефа си, който нареди:

— И документите му.

Макрей неохотно му подаде паспорта на убития.

Острият писък отново се разнесе в далечината. Този път му отвърна втори, по-висок и по-близък от първия — протяжен вой, който сякаш пронизваше мозъка.

— Това не е птица — промълви Макрей.

Шефът му не отговори, беше съгласен с него. Бяха чували този вик и по-рано, при храма, точно преди всичко да отиде по дяволите. И фактът, че го чуваха отново, никак не го радваше.

Той пъхна увитите в парцала камъчета в джоба си и толкова здраво стисна оръжието си, че вените на широкото му чело се издуха. После отново впери поглед наоколо, взирайки се в мъглата, дърветата и същата непроницаема сивота, която беше скрила собственото му приближаване.

Мислите му се насочиха към мъртвеца. На това място не беше никак добре да си в ролята на преследвания.

До него Макрей измърмори нещо непонятно, след това добави:

— Прекалено дълго се задържахме.

Без да му обърне внимание, Диксън изтегли мачетето от ножницата на хълбока си и тръгна напред, с автомат в едната ръка и дългия нож в другата. Проправи си път през гъсталака и спря.

На земята, до друга тъмна диря от засъхваща кръв, забеляза нов чифт следи — продълговати вдлъбнатини с форма на чатал, сякаш някой беше забил камертон в пръстта и го бе натиснал напред. Не можеше да се сети какво може да е оставило такива следи.

Когато приклекна, за да ги разгледа, Диксън усети позната миризма. Остра, почти като амоняк. В този момент пронизителният писък отново раздра джунглата, връхлетя ги като вълна и заглъхна в далечината.

— Трябва да се махаме оттук — настоя Макрей.

— Тихо — рече Диксън, без да откъсва очи от следите.

— Не разбираш ли бе, човек? Пак се повтаря същото.

— Млъкни! — отсече шефът му, като се мъчеше да се съсредоточи. Ако се опитаха да избягат, щяха да ги убият, но ако останеха… Имаше нещо в това място, нещо, което не бе осъзнал, докато не стана прекалено късно. Тук хората не бяха преследвачи, а преследвани.

Чу шум някъде далеч пред тях, тих, като от криле на бухал, само че на земята. Той опря приклада на автомата в рамото си.

— Диксън — умолително произнесе Макрей.

Шумът се приближаваше, вече по-бързо, леко се носеше се през гората.

— Моля те, Диксън!

Диксън се изправи и се приготви да стреля, ала звукът рязко сви вляво и ги заобиколи. Той се завъртя и натисна спусъка в мига, в който от джунглата изригна тъмна сянка.

Макрей изкрещя. В гората отекна автоматична стрелба и фина мъгла от червени капки поръси листата, но куршумите нямаше кого да улучат — нямаше мишена, нямаше враг, нямаше го Макрей, само ниско сведени клони, разлюлени от удара и покрити с човешка кръв.

Диксън се вторачи в стичащата се от листата кръв и извика:

— Макрей!

Заслуша се за шум от борба, но не чу нищо. Макрей беше мъртъв, като всички останали. Само че този път се случи пред очите му.