Греъм Браун: Черен дъжд

Диксън започна да отстъпва. Не се плашеше лесно, но сега усещаше, че сърцето му бие бясно и го овладява инстинктивното желание да се втурне да бяга. Озърна се в едната посока, после в другата. Започна с отмерени крачки, но след малко ги ускори. Сърцето му блъскаше в гърдите, мислите му препускаха. И когато в джунглата отново проехтяха викове, той се затича с всички сили.

Обзет от паника, Диксън запробива гъсталака като бик, залитайки, когато лианите оплитаха краката му. Завъртя се рязко при шума от скрито движение — първо на едната, после на другата страна, закрещя яростно и откри огън към дърветата.

— Махнете се от мен!

Докато тичаше, чу пращене на клони и индиански гласове, които го преследваха и се приближаваха.

Препъна се, просна се на четири крака, скочи отново и започна да стреля. Ала един тъмен силует го връхлетя и го отхвърли назад. Докато се премяташе във въздуха, зърна за миг своя нападател, преди той да потъне в джунглата. Осем души бяха мъртви, а за пръв път виждаше техния убиец. Кожата му приличаше на полирана опушена кост.

Диксън се строполи тежко на земята, но продължи да стиска автомата въпреки болката, пронизала крака му.

Задъхан, той се претърколи и се насили да погледне. Костите на подбедрицата му бяха счупени и голямата пищялна кост стърчеше през кожата. Повече не можеше да тича — сигурно нямаше да може и да ходи.

Изправи се мъчително и закуцука заднишком, докато стигна до дебел сив дънер. Провери с треперещи пръсти оръжието си, хвана го в сгъвката на едната си ръка и се приготви за неизбежния и ужасен край.

Скоро цялото му тяло се тресеше. Силите го напускаха. Главата му се олюля, килна се назад и се опря на поваления дънер. Високо над него паяжината от клони се поклащаше от полъх на вятър, който не стигаше до земята. През пролуките в гъсталака се процеждаха лъчи, болезнени за очи, свикнали със сенките. Светлината започна да избледнява, но това сигурно се дължеше на отслабващото му зрение.

Изтече минута, без да се случи нищо, после втора. Обгръщаше го тишина, нарушавана единствено от тежкото му дишане. Докато секундите отлитаха, Джак Диксън се молеше да го оставят да умре сам, да потъне в безкраен мирен сън. След още една-две минути го обзе надежда.

И тогава отново проехтя онзи яростен писък, който смрази сърцето му, прониза черепа му и закънтя из дебрите на Амазония.

Манауш, Бразилия

В лепкавия покой на знойния следобед Даниел Лейдлоу седеше сама на терасата на малко кафене, разположено над голямата река, и съзерцаваше златистите слънчеви отблясъци по водната повърхност. Хипнотичната гледка приковаваше погледа й прекалено дълго.

Тя отново насочи вниманието си към кафенето и се вторачи покрай масите с яркожълти чадъри към вътрешността на заведението. В тази следобедна жега то беше пусто. Нямаше и следа от човека, когото тя чакаше. А не му беше присъщо да закъснява.

Даниел припряно извади блекбърито си, провери дали не е получила някакви съобщения и написа не особено любезен текст: „Къде се губиш, по дяволите?“ Преди да изпрати есемеса обаче, тя го зърна да разговаря с един сервитьор във фоайето.

Първо забеляза сребристата му коса, а после — когато той се обърна в нейната посока — и острите черти на лицето му. Мъжът закрачи към нея. Беше перфектно облечен, както винаги — тъмен спортен панталон, закопчана догоре риза и тъмносиньо официално сако. Даниел се зачуди как може да носи такива дрехи в жегата на Централна Бразилия, но пък Арнолд Мор не си падаше много по компромисите, даже с капризите на природата.

— Закъсня — каза тя. — Да не би да си се затруднил да намериш адреса?

Мъжът сви устни, сякаш самата мисъл за такова нещо бе смехотворна.

— Не, естествено. Просто попитах къде човек може да открие една мрачна тъмнокоса жена, която сто пъти в минута ядосано си проверява блекбърито. И колкото и да е странно, само седем души ме насочиха към теб.

Докато се усмихваше на язвителния му отговор, Даниел усети, че погледите на персонала са отправени към тях. Случваше се непрекъснато. Тя — трийсет и една годишна, стройна, с високи скули и лъскава кестенява коса, а той — два пъти по-възрастен, сивокос и изискан, с почти европейска външност. Хората все ги зяпаха, явно я смятаха за негова любовница или за млада съпруга на стар богаташ, а не толкова циничните — за негова племенница или дъщеря. Истината би ги изненадала: тя му беше партньор, негово протеже, една от малцината в целия свят, на които Мор имаше пълно доверие.