Греъм Браун: Черен дъжд

— Каква промяна?

Шефът на ИО включи компютърен екран, на който се виждаше нещо като аудиограма, дигитално изображение на сложен сигнал с хиляди пикове и спадове. Кликна с мишката и графиката запълзя наляво. Това продължи седемнайсет секунди, после спря. На екрана се появи друг цвят. Пиковете и спадовете останаха непроменени, освен последния, оцветен различно и съвсем малко по-кратък. При третото повторение се повтори същото.

— Отброява нещо — предположи Мор.

— Всяко повторение на импулса е съвсем малко по-кратко от предишното — добави ученият.

— Изчислили ли сте докога ще продължи?

— Ако не грешим, сигналът ще спре по някое време на двайсет и първи декември две хиляди и дванайсета.

Мор знаеше тази дата. Краят на маянския календар.

— Не знаем какво означава това — каза събеседникът му. — Но сме много обезпокоени, като се има предвид генерираната енергия.

Ученият млъкна и мрачно стисна зъби. Мор също започваше да изпитва безпокойство.

Отново насочи вниманието си към меко пулсиращия камък. Колкото и да се опитваше, не можеше да откъсне очи и да се отърси от обзелото го благоговение, нито от предчувствието, че онова, което открият в него, ще се отрази върху съдбата на невероятно много хора.

За писателя завършването на романа само по себе си е цел. Като читател обаче, за мен този момент е само начало на едно пътуване. Независимо дали разказват за рицарите тамплиери, квантовата механика или клонирането на ДНК на динозавър, най-добрите художествени произведения винаги са ме карали да се стремя да науча повече.

В случай че тази книга ви е оказала подобно въздействие, ви предлагам следното:

Основната встъпителна теза на книгата, че в Амазония е съществувал клон на цивилизацията на маите, разбира се, е художествена измислица. Няма данни, че маите са стигнали толкова на юг. Както професор Макартър отбелязва в началото на книгата, „Маи в Амазония?! Съмнявам се“. Решението ми да развия сюжета там беше чисто литературно, за да отделя племето холокуа колкото може по-далече от класическата цивилизация на маите, както и да пратя групата от НИИ колкото може по-далече от модерната цивилизация.

От друга страна, цитираните в романа легенди се базират на маянския текст „Попол Вух“. Тази невероятна творба разказва маянската версия за Сътворението, за начина, по който са създадени светът и човечеството, и за усилията на двама герои да направят този свят безопасен. Тя съдържа невероятни художествени образи, увлекателни приключения и светоглед, който е едновременно много различен и изненадващо подобен на нашия.

В дните преди конкистадорите навярно е имало много преписи на „Попол Вух“. За съжаление масовото изгаряне на маянски книги е лишило историята не само от всичките йероглифни версии на този текст, но и от хиляди други текстове, скици и блестящи произведения.

Жалко е, че знаем толкова малко за тази някога силна и многолика цивилизация. Още по-жалко е, че за това унищожение до голяма степен са виновни духовници. И все пак тъкмо духовник ни е дал онзи „Попол Вух“, който познаваме днес. Отец Франсиско Хименес записал текста между 1701 и 1703 година въз основа или на по-древен документ, или на устно изпълнение, както на киче, така и на испански. Неговият ръкопис се съхранява и до днес в чикагската библиотека „Нюбери“.

През годините са правени много преводи на „Попол Вух“. Три от тях ми се сториха особено интересни: издадената през 1954 г. „Книга на Народа: Попол Вух“ в превод на Делиа Гьоц и Силвейнъс Гризуолд Морли, кратко и лаконично четиво; преводът на Алън Дж. Кристънсън „Попол Вух: Свещената книга на маите“, публикуван през 2003 г., който съдържа богата историческа информация и дори обяснения на произхода на конкретни термини и концепции; и преводът на Денис Тедлок „Попол Вух: маянската книга за зората на живота и величието на богове и царе“. Последният не е толкова четиво, колкото разказ от устата на жив свидетел на събитията. Съветвам всеки, който се интересува от тази част от историята, да прочете някой от тях.

С навлизането ни в новия век сме все още силно зависими от горива, открити през предишните две столетия, което не е много по-различно от това да се налага да използваме сметала и пачи пера. Но какво ще ги замени? Може ли ядреният синтез наистина да се превърне в източник на енергия? Предполагам, че ще трябва да почакаме и да видим. Големият проект, както се описва в тази книга, е ITER, съфинансиран от повечето държави в Г-20. Макар че се превежда от латински като „пътят“, съкращението всъщност означава International Thermonuclear Experimental Reactor — Международен термоядрен експериментален реактор. Това е наистина мащабен експеримент, чудовище с тегло 23 000 тона, високо трийсет метра. Можете да научите повече на официалния уебсайт на проекта http://www.iter.org.